Дан Симънс: Кухият човек

Описа й какво е свършил през седмицата на фермата — малкото работа, която бе успял да отхвърли между бденията си в болницата; сподели насладата си от изтънчената красота на уравненията на Фурие върху черната дъска в кабинета му и удоволствието от посаждането на прасковеното дръвче в светлината на залеза край предната алея. Разказа й спомени от ски-пътешествието им до Аспея миналата година и за това как го е сепнал внезапният сноп светлина, залял брега откъм невидим кораб в морето. Опита се да издекламира малкото стихотворения, които знаеше, но думите се изплъзваха и се превръщаха в чисти образи и още по-чисти чувства.

Нощта напредваше и Бремън сподели със жена си нейната студена яснота, обличайки всеки образ в топлата нежност на любовта си. Говори й за най-обикновени неща и за надеждите им за бъдещето. Протегна ръка през всичките седемдесет и пет мили, които ги деляха, и докосна нейната. Когато заспа за няколко минути, той й прати сънищата си.

Гейл умря малко преди първата дрезгава светлина на утрото да бе докоснала небето.

Два дни след погребението Франк Лоулъл, завеждащият катедрата по математика в Хейвърфордския университет, пристигна в къщата на Бремън, за да го увери, че мястото му ще се пази, независимо какво е решил да прави през следващите няколко месеца.

— Сериозно, Джери — говореше Франк. — Няма нужда да се тревожиш поне за това. Направи всичко възможно, за да спасиш каквото е останало. Щом решиш, че ти се работи, мястото е твое.

Франк завърши с пленителната си момчешка усмивка и нагласи очилата си без рамки. Имаше топчести бузи на тринайсетгодишно хлапе над гъстата си брада. Погледът на сините му очи бе открит и сърдечен.

Чудесно. Един съперник по-малко. Никога не е харесвал Бремън… прекалено умен е. Изследването върху Голдмън го превръщаше в реална заплаха.

Спомени за младата блондинка, която Франк бе интервюирал предното лято и с която бе спал през цялата дълга зима.

Отлично. Вече няма да е нужно да лъже Нел и да измисля конференции, за които да лети през почивните дни. Шери ще може да остане в града, някъде край колежа, и следващата Коледа да получи мястото на Бремън, ако той се забави твърде дълго. Чудесно.

— Сериозно, Джер — рече Франк и се наведе, за да потупа коляното му. — Можеш да отсъствуваш толкова, колкото ти се ще. Ще го минем за поредната ти седма година и ще ти пазим мястото.

Бремън вдигна глава и кимна. Три дена по-късно изпрати по пощата оставката си.

Дороти Паркс от катедрата по психология дойде на третия ден от погребението, настоя да му приготви вечеря и остана до късно вечерта, обяснявайки му механизма на скръбта. Седяха на верандата, докато тъмнината и нощният хлад не ги прогониха вътре. Зимата вече се усещаше.

— Трябва да разбереш, Джереми, че напускането на обичайната среда е често срещана грешка при хората, наскоро претърпели сериозна загуба. Прекалено дългото отсъствие от работа, честата смяна на жилища… всичко това на пръв поглед като че помага, но всъщност то е просто само начин да се отложи неизбежният сблъсък с тъгата.

Бремън кимна и се заслуша внимателно.

— Сега ти си в стадия на отрицанието — продължи Дороти. — Така както Гейл е трябвало да премине през него със своя рак, сега в скръбта си го преминаваш и ти… за да го оставиш зад себе си. Разбираш ли ме, Джереми?

Той допря кокалчетата на пръстите до долната си устна и кимна бавно. Дороти Паркс бе в средата на четирийсетте си години, но бе облечена като много по-млада жена. Носеше мъжка риза, разкопчана доста ниско и напъхана в дълга мексиканска пола. Ботушите й бяха най-малко петдесет сантиметра високи. Около китките и дрънчаха гривни. Косата й бе късо подстригана, боядисана в лилаво на червени кичури и сресана във формата на петльов гребен.

— Гейл би искала от теб да преодолееш това отрицание колкото е възможно по-бързо и да поведеш един нормален живот, Джереми. Знаеш го, нали?

Той слуша. Гледа ме. Може би трябваше да оставя това четвърто копче неразкопчано… тази вечер да съм просто терапевтът… и да облека сивия пуловер. Е, майната му. Виждала съм го как ме зяпа в клуба.

По-дребен е от Дерън… и не толкова силен… но това не е толкова важно. Как ли е в леглото?

Образ на мъж с пясъчно-руса коса… Дерън… трие буза ниско под корема й.

О кей, ще го науча на това, което харесвам. Къде ли е спалнята? Някъде на втория етаж. Не, у нас… не, по-добре първия път да е на неутрален терен. Тиктака часовник. Биологичен часовник. Майка му стара, на всеки мъж, който произнесе тази фраза, трябва да му отрежат топките.