Дан Симънс: Кухият човек

— … важно да споделяш чувствата си с приятелите, с някой близък — казваше тя. — Отрицанието може да продължи много дълго, преди болката да се насочи навътре. Обещаваш ли да се обадиш? Да поговорим?

Бремън вдигна глава и кимна. В този миг той твърдо реши, че фермата няма да бъде продадена.

На четвъртия ден от погребението на Гейл Боб и Барбара Сътън — съседи и приятели — дойдоха за втори път да поднесат съболезнованията си насаме. Барбара веднага се разплака. Боб неспокойно мърдаше на стола си. Той бе едър мъж с рус моряшки перчем, постоянно зачервено кръгло лице и късички и меки като на дете пръсти. Искаше му се да се приберат у дома навреме, за да гледа играта на „Селтикс“.

— Господ никога не ни обременява с неща, които не можем да понесем, Джери — каза Барбара между две изхлипвания.

Замисли се върху думите й. В тъмната й коса вече имаше преждевременно побелял кичур и той проследи извивките му от челото, под баретата и назад, където се губеше от погледа. Мислите й нахлуваха като вълна нагорещен въздух от отворена пещ.

За бога. Дали пастор Милър няма да сметне, че съм свършила чудесна работа, ако докарам този университетски професор в лоното Господне? Както е казано в светото писание, ще ми тежи на съвестта, ако не го направя… о, Дарлин направо ще припадне, ако отида на службата в сряда с този… агностик… атеист… или какъвто е там, готов да приеме Христа!

— … Той ни дава сила, когато изпаднем в нужда — говореше Барбара. — За всяко нещо си има причина, дори да не я проумяваме. За всяко нещо. Гейл бе повикана на небето по някаква причина, която Господ ще ни разкрие, когато му дойде времето.

Бремън кимна разсеяно и стана на крака. Боб и Барбара се сепнаха и също се изправиха. Той ги побутна към вратата.

— Ако има нещо, което можем да… — поде Боб.

— Всъщност има — отвърна Бремън. — Дали бихте се грижили за Джърнисавиен, докато ме няма?

Барбара се усмихна и намръщи едновременно.

— Котенцето? Искам да кажа… разбира се… Джърни и моите две сиамчета се обичат… ще се радваме да… но все пак колко дълго ще…

— Просто колкото да премисля нещата — опита се да се усмихне той. — Ще съм по-спокоен, ако котката е при вас, отколкото при ветеринаря или пък в онзи котешки пансион на Коунстога Роуд. Ако няма да ви притеснява, мога да я оставя утре сутринта.

— Няма проблеми — каза Боб и разтърси ръката му за втори път. Пет минути до шоуто преди играта.

Помаха им с ръка, докато хондата завиваше и поемаше по чакълената алея. После се прибра вътре и бавно тръгна от стая в стая.

Джърнисавиен спеше на синьото одеяло върху леглото им. Когато Бремън влезе, тя рязко вдигна пъстрата си глава, а жълтите очи запримигваха сърдито срещу него заради прекъснатия сън. Той погали котката и отвори гардероба. Взе една от блузите на Гейл и я допря за миг до бузата си, после зарови лице в нея и вдъхна дълбоко. Излезе от спалнята и тръгна по коридора към кабинета си. Контролните работи на студентите си стояха на куп, както ги бе оставил преди месец. Уравненията на Фурие все още се виждаха върху черната дъска, където ги бе надраскал в порив на утринно вдъхновение през седмицата, преди да поставят диагнозата на Гейл. Купища ръкописи и непрочетени списания бяха пръснати навсякъде.

Постоя около минута насред стаята, разтривайки слепоочията си. Дори тук, на половин миля от най-близкия съсед и на девет от града и железопътната линия, главата му бучеше и пукаше от мисловни вълни. Сякаш цял живот бе слушал приглушено радио от съседна стая, а сега някой бе напъхал в черепа му високоговорител и бе усилил звука докрай. И така беше от онази сутрин, когато Гейл умря.

Мисловните вълни бяха не само по-силни, но и по-мрачни. Бремън разбираше, че сега те идват от някакъв по-дълбок и зловещ източник и с нищо не напомнят на мислите и чувствата, до които само леко се бе докосвал, откакто бе навършил тринайсет години. Сякаш онази почти симбиозна връзка с Гейл бе играла ролята на щит, буфер между съзнанието му и острите като бръснач милиони хаотични потоци. Преди миналия петък трябваше да се напряга, за да долови цялата пъстрота от образи, чувства и полуоформени езикови фрази, от които се състоеше мисленето на Франк, Дороти или Боб и Барбара. Сега обаче нищо вече не го предпазваше от яростните атаки. Това, което с Гейл бяха считали за свои щитове — бариери, заглушаващи фона от съсканията и пукота на мисловните вълни — вече го нямаше.