Дан Симънс: Кухият човек

Ято врани, подплашени от него, излетяха от овощната градина със сърдит грак. Скочи в очакващия го триумф, докосна клетката, сякаш за да успокои възбудената котка, и подкара.

Барбара Сътън го посрещна със зачервени очи. Той измъкна клетката от колата. Редица дървета скриваше дима, издигащ се откъм долината, която беше напуснал. Джърнисавиен се сгуши с подозрително притворени очи, трепереща и не откъсваща поглед от стопанина си. Той прекъсна опита на Барбара да го заговори, каза, че има работа, и пое бързо към гаража на Коунстога Роуд, където продаде колата на монтьора на предварително уговорената цена и взе такси до летището. Разминаха се с пожарните коли, докато караха към магистралата за Филаделфия. Изоставаше от разписанието само с пет минути.

Щом пристигна на летището, отиде на гишето и си купи еднопосочен билет за първия следващ полет. Боингът се вдигна във въздуха и Бремън се поотпусна в удобната седалка, като си каза, че сега вече му е позволено да поспи. Но в този миг всичко изживяно се стовари върху него със страшна сила.

И започна истинският кошмар.

В началото не бе Словото.

Поне за мен.

Колкото и да е трудно за вярване, и още по-трудно за разбиране, съществуват вселени на преживяното, които не зависят от Словото. Такава беше и моята. Самият факт, че там бях Бог… или поне бог… вече е без значение.

Аз не съм Джереми, нито пък Гейл, макар че някой ден ще съпреживея всичко, което са знаели, били и желали да бъдат те. Но това не ме превръща в „тях“, както гледането на телевизионно шоу не превръща човек в поток от електромагнитни импулси, какъвто всъщност е предаването. Нито съм Бог или бог, макар да бях и двете преди онова неочаквано стечение от събития и личности, онова пресичане на успоредни прави, които не могат да се пресекат.

Започвам да разсъждавам като математик — като Джереми. Но всъщност в началото не бе и Числото. Поне за мен. Такова понятие не съществуваше… нито броене, нито събиране и изваждане, нито някое от свръхестествените откровения, от които се състои математиката… защото какво друго е числото, освен призракът на разума?

Ще престана да се правя на срамежлив, преди да ме помислите за някакъв безтелесен извънземен разум от космоса. (В действителност това няма да е много далеч от истината, въпреки че представата за космическото пространство тогава също не съществуваше за мен… и дори сега изглежда като абсурдна мисъл. А що се отнася до извънземния разум, не е нужно да го търсим в космоса; мога да го твърдя със сигурност, а и Джереми Бремън скоро ще го узнае. Има достатъчно разумни извънземни същества и сред нас, на земята, пренебрегнати или неразбрани.)

Но оная сутрин през април, когато умира Гейл, всичките тези теории не ми вършат работа. Понятието за смъртта също не означава нищо за мен, още по-малко свързаните с нея различни съкровени изживявания и чувства.

Сега обаче знам: колкото и невинни и прозрачни да изглеждат душата и чувствата на Джереми през оная априлска сутрин, там вече се таи някаква тъмна сянка. Мрачна сянка, породена от измамата и дълбоката (макар и неосъзната) жестокост. Джереми не е жесток човек — жестокостта е чужда на природата му толкова, колкото и на моята. Но фактът, че е имал тайна от Гейл в продължение на години, когато никой от двамата не си е и помислял, че би могъл да има тайни от другия, както и това, че неговата тайна е пречка, за да не се сбъднат взаимните им желания и стремежи през толкова много години — сами по себе си представляват жестокост. Която е ранявала Гейл дори когато тя не го е съзнавала.

Мисловният щит, който Джереми смята, че е загубил с качването на самолета за където и да е, все още действува: мъжът все още притежава способността да предпазва съзнанието си от случайните телепатични вълни на другите хора; но неговият мисловен щит вече не е в състояние да го предпазва от „тъмните вълни“, които сега го връхлитат. Не „общият мисловен щит“, а съвместният живот с Гейл го е защитавал досега от тази жестока, мрачна страна на нещата.

Когато Джереми започва спускането си към ада, той носи със себе си още една тайна; тази обаче е скрита и от самия него. И тъкмо тази втора тайна — скритата у него бременност, за разлика от досегашната скрита стерилност — ще означава толкова много за мен след време.

Толкова много за нас тримата.

Но нека първо ви разкажа за един друг човек. Сутринта, когато Джереми се качва на самолета за никъде, автобусът на училището за слепи в източен Сейнт Луис взима от дома му Роби Бъстъмънт в обичайния час. Роби не е само сляп — той е сляп, глух и умствено изостанал по рождение. Ако физически бе по-нормално развит, диагнозата би била „аутизъм“, но при неговата слепота, глухота и умствена изостаналост тази думичка е просто неуместна.