— Затваряй си устата — извика Холдън, облягайки се с ръце на един от пултовете, сякаш несъгласен с направената му характеристика. — Имам задача, която трябва да изпълня: да спася тези момчета и да ги върна живи и здрави. Останалото е четиво за сантиментални девици. По-добре се заеми с влизането в орбита.
Само двайсетина часа по-късно Сигнус-X-I меко кацна на непознатата планета, след като извърши поредица от кръгови движения в ниска орбита, което даде възможност на изтощения екипаж да събере сили преди самите маневри за кацане.
Крис Холдън най-грижливо бе подбрал мястото за кацане на брега на един от големите океани на планетата, недалеч от екваториалната зона. Земният космически кораб стоеше неподвижно сред нещо като горска полянка, само на стотина метра от покрития с фин пясък плаж, до който замираха леките вълни, които меко диплеха спокойната вода. Необикновени палми с дълги листа, прозирни като дантела, растяха край брега. По-нататък се простираше местност, обрасла с буйна растителност, сред която се открояваха ярките, украсени с разнообразни багри цветя, като пламъчета от запалени огньове. Нежнозелени гроздове с неестествена големина, силно наподобяващи огромни чепки грозде, висяха тук-там по дърветата. Изобилната природа напомняше много на тази в тропическите области на планетата-майка, но климатът беше по-умерен все пак. Освен това растенията изглеждаха болни от гигантизъм. От наблюдателния си пост, където се върна, след като си позволи няколко часа възстановителен сън, Крис Холдън забеляза някакви странни папрати, високи около десетина метра, едва поклащащи се от лекия бриз, който духаше от океана.
— Бихме могли да се поразтъпчем малко — предложи Джеф Викърс. — Всичко изглежда тихо и спокойно.
Холдън се реши най-после:
— Два часа почивка за всички — обяви той. — Изрично забранявам да се отдалечавате на повече от двеста метра от кораба. Трябват ми доброволци за разузнаване. Това място прилича на райско кътче, но ми се иска детекторите да го потвърдят. Мерки за сигурност — както винаги. Заповедите се отнасят и за пътниците.
Той се обърна към доктор Лестър, който очакваше неговите нареждания:
— Джон… Можете да свалите от кораба вашите измервателни уреди. Добре би било да разполагаме по възможно най-бърз начин с първоначалните сведения относно естествените ресурси на тази планета.
Лекарят на Сигнус-X-I поклати глава:
— Ако тези гроздови чепки могат да се ядат, няма да ни липсват витамини! — засмя се той. — Ще изследвам веднага водата на потока, който тече край полянката, и морската вода също.
Половин час по-късно един от централните люкове се отвори, оттам автоматично се спусна бордова стълба, за да позволи на хората от кораба да стъпят на земята, покрита с жълта, гъста трева. Хуана Сантос има честта първа да стъпи на непознатата земя. Тя пое дълбоко свежия, изпълнен с приятни благоухания въздух, протегна се срещу слънцето, в чиято светлина на фона на синьото небе странно блестеше един от сателитите на планетата, после се отправи към гората, очарована от толкова много красота.
Малко след това Холдън отиде при нея. Тя се бе загледала в тихата вода на едно ручейче, което лъкатушеше през поляната, преди да се влее в морето.
— Струва ми се, че бях груб с вас — започна Холдън, без да й даде време да отговори. — Но се надявам, че вече не ми се сърдите?
Тя отправи към него теменужения поглед на леко изтеглените си встрани очи и едва доловимо се усмихна.
— Тогава бих ви удушила. Сега не знам… Трябва да призная, че постигнахте смайващ резултат с вашите хора, но сигурен ли сте, че не са ви намразили от дъното на душата си за всичко това, което ги накарахте да изтърпят през последните дни?
— Аз не искам от тях да ме обичат — въздъхна Холдън, сядайки на тревата. — Само да ми се подчиняват. Космическият полет съвсем не е неделна разходка. А когато се превърне в произшествие, какъвто беше нашият случай, всичко, което може да наподоби отблизо или далеч някакво чувство, се превръща в слабост…
Хуана се приближи до него, седна, откъсна една тревичка и започна разсеяно да си играе с нея:
— Може би сте прав, командире…
— Командир… — въздъхна отново Холдън — ако знаехте, има моменти, в които този чин се превръща в истинско бреме. Направете ми удоволствието, госпожице Сантос, наричайте ме Крис. Вие не сте подчинена на военната йерархия. Това ще ме облекчи малко!
— Дадено, но само ако и вие ме наричате с малкото ми име… — усмихна се младата жена.
Читать дальше