— Добре, Хуана — съгласи се Холдън, като се изправи и й подаде ръка. — Елате, бих желал да хвърля един поглед на…
Той не довърши изречението си, очите му се разшириха от изненада. От другата страна на потока някакво съвсем младо момиче с руси, та чак бели коси ги гледаше усмихнато. То носеше къса бяла рокля, която разкриваше до над коленете изящните нозе, а едно голямо оранжево цвете украсяваше косите му отляво. Лицето й излъчваше особена прелест, а усмивката откриваше малки, ослепително бели зъби.
— По дяволите! — изруга тихо Холдън. — Хуана, кажете ми, че не сънувам! Този рай е обитаван… На тази планета има живот!
— И то какъв живот! — допълни Хуана Сантос. — Това момиче е толкова хубаво, че дъхът ти секва!
Холдън направи една крачка към грациозното видение. Момичето не изглеждаше уплашено. То изрече няколко думи на непознат, особено мелодичен език и избухна в звънък смях, след което побягна, подскачайки в тревата с босите си нозе и докато Холдън и неговата спътничка се обърнат, то беше вече изчезнало сред високите дървета, които ограждаха поляната.
— Викърс имаше право — промълви замислен Холдън. — Когато приближавахме към планетата, детекторите регистрираха някакви скупчвания, които в крайна сметка биха могли да се приемат за малки поселища. Но при наличието на тази растителност той не можеше да бъде сигурен. Сега…
— Изглежда, че тази констатация не ви радва особено много — учуди се Хуана.
Холдън поклати глава.
— Винаги съм много развълнуван, когато открия планета, на която животът е приел материални форми, Хуана — отговори той. — Но в положението, в което се намираме сега, бих предпочел да попаднем в необитаван свят… Не сме достатъчно технически подготвени за контакт с интелигентни същества. А имаме и друго да вършим освен обичайните мерки, които вземаме, щото контактът да не се превърне в катастрофа. Трябва веднага да се върнем на кораба. Нищо не знаем за умственото развитие на обитателите на този непознат свят, в който дойдохме без предупреждение. Не сме засекли нито радиосигнали, нито каквото и да е друго излъчване по време на маневрите в орбита, което може да означава, че се намираме пред една доста изостанала форма на живот, ако изхождаме от нашите концепции. Появата на космически кораб може сериозно да обърка тези същества, зле подготвени за такава среща… Налага се да вземем всички предпазни мерки.
— Мисля, че всъщност това е едно разумно решение — одобри Хуана. — Толкова грешки са били правени в миналото… Интересното е, че това момиче видя много добре кораба сред поляната…
— Какво имате предвид по-точно?
— Казвате, че не сте открили никаква следа от развита цивилизация на тази планета, нали? — продължи Хуана.
— Точно така.
— Как ще обясните тогава, че гледката, която се разкри пред тази млада особа, не й направи ни най-малко впечатление, Крис? Тя не беше нито учудена, нито изплашена…
— Това озадачи и мен — замислено изрече Крис Холдън. — Изглеждаше напълно безгрижна…
Към обед Крис Холдън взе решение разузнаването да не се извършва много далеч от района на поляната. Наличието на разумен живот на тази планета му налагаше известна предпазливост.
Хората сновяха около космическия кораб, подготвяха лагерната база. Отделни модули бавно се отделяха от кораба, поддържани от силите на антигравитационното им поле, и се разполагаха звездообразно около централната структура, наподобяваща огромно насекомо, чиито съставни части можеха да се видят. След това тези модули бяха свързани с особени тунели от гъвкава материя, които осъществяваха достъпа до различните части на базовия лагер, ателиета, модули за живеене, санитарни помещения, спално помещение за екипажа, зала за развлечения, кухня. За няколко часа сред поляната изникна истинско миниатюрно градче.
Денят беше значително по-дълъг от земния, така че лагерът всъщност бе готов много преди слънцето да се спусне към морето. Втора луна се появи на небето, то лека-полека ставаше вече виолетово, когато един от дежурните даде тревога — забелязал бе, че радарите за близък обзор, насочени към мястото, където изчезна загадъчната девойка, сигнализират за приближаването на значителна група от хора.
Незабавно предизвестен, Крис Холдън закопча на кръста си колана, на който висеше личното му оръжие, и излезе от своя модул. Скоро и Джеф Викърс се присъедини към него — също въоръжен, готов да посрещне всяка евентуална опасност.
Читать дальше