Беки Чеймбърс: Дългият път към една малка ядосана планета

— Не е хлапе. Просто е млада. И всеки трябва да мине през първата си работа, Корбин. Дори ти трябва да си започнал отнякъде.

— Знаеш ли каква беше моята първа работа? Да мия паничките за проби в лабораторията на баща ми. Задача, с която можеше да се справи дори едно добре дресирано животно. Ето такава трябва да е първата работа, а не…

Той заекна от гняв.

— Позволи ми да ти припомня с какво се занимаваме: летим и пробиваме дупки — в съвсем буквалния смисъл на думата — в космоса. Работата ни далеч не е безопасна. Кизи и Дженкс вече ме плашат до смърт с нехайството си, но те поне имат някакъв опит. Не мога да си върша работата, ако непрекъснато се притеснявам дали някаква си некомпетентна новачка ще вземе да натисне не което копче трябва.

Това беше предупредителният сигнал — сигналът „Не мога да работя в тези условия“ който показваше, че Корбин е на път да се отнесе в гневна тирада. Време беше да го върне обратно към темата.

— Корбин, тя няма да натиска никакви копчета. Няма да прави нищо по-сложно от това да попълва формуляри и да пише доклади.

— И освен това — да разговаря с пазачите по границите, планетарните патрули и клиентите, които закъсняват с плащането. Хората, с които работим, невинаги са добри хора. Невинаги са честни хора. Имаме нужда от някой, който ще може да се справи с тях — някой, който ще може да натика в ъгъла някой новоназначен отговорник на Борда, който мисли, че познава разпоредбите по-добре от нас. Някой, който може да види разликата между истински печат за удостоверение на безопасността на храната и фалшификат, направен от някой контрабандист. Някой, който има представа за това каква е работата ни, а не някаква новодипломирана наивница, която ще намокри гащите пред първия куелинец, който спре кораба.

Ашби остави чашата си.

— А това, от което аз имам нужда — отвърна той, — е някой, който да може да поддържа документацията на кораба. Имам нужда от някой, който да следи за уговорките ни, да се уверява, че всички минават през задължителните ваксинации и сканирания, преди да пресечем някоя граница, и да сложи финансовите ми отчети в ред. Работата е сложна, но не е трудна — не и ако е толкова организирана, колкото се твърди в препоръчителното ѝ писмо.

— От пръв поглед личи, че писмото е шаблонно. Хващам се на бас, че онзи професор е изпратил съвсем същото за всеки посредствен студент, който някога е прекрачвал прага на кабинета му.

Капитанът вдигна вежда.

— Следвала е в Александрийския университет — точно като теб.

Корбин изсумтя.

— Завърших научния факултет. Има разлика.

Ашби се засмя леко.

— Сисикс е права, Корбин — ти наистина си сноб.

— Сисикс да върви по дяволите.

— Да, чух те да ѝ крещиш това снощи. От другата страна на коридора.

Корбин и Сисикс сигурно щяха да се избият някой ден. От самото начало не се харесваха, а и никой от двамата не правеше опити да постигне някакво разбирателство. Когато опреше до този въпрос, Ашби трябваше много да внимава какво говори. Той и Сисикс бяха приятели още отпреди „Пътешественика“ но когато играеше ролята на капитан, трябваше да се отнася с нея по същия начин, както и с Корбин — като равнопоставени членове на екипажа му. Помиряването им след някое от честите им пререкания изискваше деликатен подход. През човечето време капитанът се опитваше изобщо да стои далеч от тази работа.

— Има ли смисъл да питам?

Устните на Корбин потрепнаха.

— Тя използва последните ми дентоботове.

Ашби примигна.

— Нали знаеш, че имаме огромни сандъци с дентоботове в товарния отсек долу?

— Не като моите дентоботове. Ти купуваш от онези евтини боклуци, от които после ме болят венците.

— Използвам ги всеки ден и венците изобщо не ме болят.

— Моите са чувствителни. Можеш да попиташ доктор Готвача какво пише в зъбния ми картон, ако не ми вярваш. Налага се да си купувам собствени ботове.

Ашби се надяваше физиономията му да не издава колко ниско в списъка на приоритетите му се пада тази сърцераздирателна история.

— Разбирам, че е досадно, но все пак става въпрос за една опаковка дентоботове.

Корбин бе абсолютно възмутен.

— Никак не са евтини! Взела ги е, само за да ми направи напук, просто съм сигурен. Ако тази проклета, себична гущерка не спре да…

— Хей! — Аидби се изправи на стола. — Няма да слушам такива приказки. И не желая да чувам тази дума от устата ти втори път.

„Гущерка“ не беше най-тежката от всички расистки обиди, но си беше доста лоша.