Робърт Чеймбърс - Жълтият знак

Теси си седеше, изпускайки кръгчета дим към тавана и разбърквайки леда в чашата си.

— Знаеш ли, Хлапе, че аз също сънувах нещо интересно тази нощ? — отбелязах. Понякога я наричам „Хлапе“.

— Не и за онзи човек — засмя се тя.

— Именно за него — потвърдих. — Сън, който изключително прилича на твоя, само че е много по-гаден.

Беше глупаво и безразсъдно да й споделям това, но знаете колко малко тактичност притежава средностатистическият художник.

— Трябва да съм заспал около десет часа — продължих. — След известно време започнах да сънувам, че съм буден. Толкова ясно и отчетливо чувах полунощните камбани, воя на вятъра в клоните на дърветата и сирените на параходите от залива, че ми е адски трудно да повярвам, че не съм бил буден. Лежах в някакъв ковчег със стъклен похлупак. Едвам виждах смътните светлини на уличните лампи, които минаваха над мен, защото — трябва да ти кажа това, Теси — ковчегът, в който лежах, се намираше в тапицирана кола, която ме друсаше по каменната настилка. След известно време се размърдах и осъзнах, че пространството е прекалено тясно. Ръцете ми бяха кръстосани на гърдите и поради тази причина аз не бях в състояние да ги вдигна, и да си помогна. Вслушах се в звуците на нощта и се опитах да закрещя за помощ. Гласът ми бе изчезнал. Можех да чуя чаткането на копитата на конете, които дърпаха колата, както и тежкото дишане на кочияша. После друг звук прониза тъпанчетата ми — досущ като скърцането от отварящ се прозорец. Опитах се да завъртя главата си и открих, че мога да виждам не само през стъкления похлупак на ковчега, но и през прозорците на превозното средство. Видях къщи — пусти и безмълвни, лишени от всякакъв признак на живот, с едно изключение: в онази къща се отвори един от прозорците на първия етаж и някаква фигура, цялата в бяло, погледна надолу към улицата. Това бе ти.

Теси гледаше отнесено някъде към стената, облегнала лакътя си върху масата.

— Можех да видя лицето ти — продължих разказа си аз. — И то ми се стори много тъжно. После ние отминахме и потеглихме по тъмна тясна алея. Изведнъж конете спряха. Аз чаках и чаках, плътно затворил очи от страх и напрежение, но наоколо цареше страшна тишина — като в гроб. След, както ми се стори, часове, започнах да се чувствам зле. Чувството, че някой ме наблюдава, ме караше да държа очите си отворени. Тогава изведнъж бялото лице на кочияша на катафалката ме погледна през капака на ковчега.

Риданията на Теси ме прекъснаха. Тя трепереше като лист. Бях се държал като пълен идиот, ето защо се опитах да я успокоя след разказаното.

— Е, Tec — рекох — та аз ти разказах това само за да ти покажа какво влияние може да има твоята история върху сънищата на другите хора. Ти не предполагаш, че действително съм лежал в ковчег, нали? Защо трепериш? Не виждаш ли, че твоят сън и моята необяснима неприязън към този пазач, който не ни е направил нищо лошо, просто са провокирали съзнанието ми да работи насън?

Тя скри лице между ръцете си и зарида тъй, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. Какво безподобно магаре съм, помислих си аз. Обаче щях да счупя рекорда си. Приближих се до нея и я прегърнах.

— Теси, скъпа, прости ми — казах. — Изобщо нямах намерение да те плаша с тези безсмислици. Ти си такова чувствително момиче и толкова съвестна католичка, че въобще не бива да вярваш на подобни глупости.

Ръката й стисна моята и тя положи глава на рамото ми, но продължаваше да трепери. Аз я милвах и утешавах.

— Хайде, Tec, отвори очи и ми се усмихни.

С бавно и уморено движение очите й се отвориха и срещнаха моя поглед, но изражението на лицето й бе толкова странно и отнесено, че аз побързах отново да я успокоя.

— Всичко това са абсолютни глупости, Теси, не бива да се страхуваш, че някаква беда би те сполетяла заради това.

— Не — почти изхлипа тя, а алените й устни трепнаха.

— Тогава? Боиш ли се сега?

— Да. Но не за мен.

— Значи за мен тогава, а? — опитвах се да звуча весело.

— За теб — промълви тя с глас, който едва се чуваше. — А-аз, аз се притеснявам за теб.

Първо започнах да се смея, но когато осъзнах смисъла на думите й, ме прониза ледена вълна и за миг изтръпнах. Това бе венецът на глупостта ми. По време на паузата между нейния отговор и моята реакция през главата ми минаха хиляди възможни варианти на това как да отвърна на нейната невинна изповед. Можех да я отмина със смях, можех да я разубедя и да я уверя, че нищо подобно няма да ми се случи, да й посоча, че е невъзможно тя да ме обича. Отговорът ми обаче бе по-бърз от мислите ми — сега, когато е твърде късно, мога и да се скъсам от мислене — но тогава просто целунах устните й.