И тъй той замина. Включваше се в разговорите, вмъкваше понякога две-три думи, но без да успее да привлече вниманието на загладения свят върху своя Д-аминогел. Всъщност с едно изключение — млада индийска лекарка, която се казваше Дурга Юджен, му поиска сандък с образци. Придружаваше я трийсетинагодишен мъж — оказа се точно на трийсет и четири — висок, слаб, с джинсов костюм от юта, с дълги къдрави светли коси, брада на суами и сини очи с поглед, на който не можеш да издържиш. Той явно й служеше за екскурзовод и преводач. Представи се на великолепен френски:
— Джон Дикинджър, научен съветник към индийското правителство по въпросите на общественото здравеопазване и земеделието. Осигурете ни колкото е възможно повече образци и не се безпокойте за изпращането им. Аз лично ще мина през Париж да ги взема. По всяка вероятност ще имаме специален самолет.
По-късно Жак научи, че Джон Дикинджър е син на дребен чиновник от Калкута и медицинска сестра — французойка от Шандернагор. Родил се в Индия, но след като баща му починал и майка му се завърнала в Европа, завършил част от образованието си във Франция, а после продължил в Англия и Съединените щати. Впрочем бе станал доктор на науките в голям американски университет. Запленен от родната си страна обаче, веднага след получаването на дипломите си се завърнал там, за да служи на правителството в Ню Делхи. Било малко преди войната в Бангладеш. Дикинджър дори изиграл известна роля при установяване на отношенията между двете страни. След експлозията на първата индийска атомна бомба временно скъсал с Ню Делхи. Останал една година — само година — настрани от изследванията и делата на индийската държава. После… После започваше загадката.
На всеизвестната конференция през март 1977 Дурга Юджен говори дълго за проблемите на изхранването и здравеопазването в Южна Азия. С почти марксическа терминология тя нападна отживелите структури и мъглявите философии, които спираха всякакъв прогрес и скриваха като зад димна завеса смущаващи неравенства. Без никаква ораторска предпазливост заклейми ядрената политика на своето правителство. Накрая я аплодираха ако не за друго, то поне заради мургавата й, трагична красота.
Дикинджър също бе почти толкова рязък, но изглеждаше много по-несигурен в себе си и постоянно разкъсван между противоречивите си пристрастия. Чувстваше се виновен, че изпитва възхищение и от традиционната Индия на Упанишадите и Бхагавадгита. Той винаги завършваше с някой хаплив израз всяко повече или по-малко обективно изложение. Изложенията ги забравяха, но не и изразите. Например: „Има хора, които осъждат мъдростта в името на протеините. Но те са неспособни да направят разлика между един мъдрец и купчина протеини!“
По-късно, оглеждайки разсеяно пълните хора около тях, бе казал на Жак с уморен тон: „Всъщност човек може би не е нищо друго освен купчина протеини. А на Запад — една твърде обемиста купчина!“
Нощта след срещата с Дикинджър и Дурга Юджен Жак сънува кошмари. Чуваше гинещи гласове, които го зовяха: „Протеини, имайте милост, протеини!“ Втурваше се из пустинята с пълни с Д-аминогел ръце, но откриваше само вдървени трупове.
На другия ден посети новите си приятели. Във фоайето на хотела видя голям сандък, готов за изпращане, на който бе изписан предизвикателният и незабравим адрес на Дурга: Д-р Юджен, холерна болница. Парси… Почувства се съвсем нищожен. Какво, по дяволите, правя тук? Вечният въпрос без отговор.
Младата жена поде оживен разговор, но Жак но разбра и половината от това, което му говореше с дрезгавия си напевен акцент. Друга вечер те най-изненадващо нахлуха в дома му — Джон с костюм от юта, влачейки малко кученце на име Атар, а Дурга — със строг сив тайор, гримирана съвсем по ориенталски, но с изопнати черти и дълбоки сенки под очите — сякаш предварително бе сложила траур за народа си.
Този път Дикинджър подхвана спора, като неговата обичайна властност преминаваше последователно в прикритост, страст, безапелационност, разочарование. Твърдеше, че е на трийсет и три години (идеалната възраст за обществен живот), но изглеждаше много по-млад. Знаеше, че му остава малко време; поне така заявяваше, за да осъществи грандиозния проект, който според него заемал изцяло съзнанието му: да спаси Индия от глада, без да унищожи нейната духовност. Поне три пъти на седмица се напиваше с уиски, коняк, водка и арак 2 2 Алкохолно питие от ферментирал ориз или сок от захарна тръстика. — Б.пр.
, за да забрави неуспехите си и да се отдаде на нови мечти.
Читать дальше