Мишел Жори - Ураган над държавния секретар

Естествено, опозиционната преса ще се разкряка. Най-вече тази на десницата, защото левицата, слава богу, стоеше над тези неща. Но това не бе чак толкова важно. Президентът бе свикнал. Бяха го нападали и него самия, тъй като на съвестта му тежаха няколко тъмни афери. Най-неприятното може би щеше да е присмехът на Катре — министъра на отбраната — фашист-пуритан, истински мръсник. Неговите генерали постоянно го подстрекаваха. Беше се оженил за някаква смахната старица с воняща паст и само да зърнеше Мариела, изпадаше в ярост. Разбира се, той държеше на ЦИГ в Грама, както домашно куче на гумената си играчка.

— Жан Вейрак, господин генерал.

— Добър ден, господин министър.

— Вижте, от улица „Сен Доминик“ разбрах, че в Грама сте имали малка станция за метеорологични наблюдения…

— Станция за метеорологични наблюдения ли?

— Да.

— Не разбирам за какво намеквате. Ние имаме…

— Чакайте да ви обясня. Искам да ви помоля за нещо лично. Дошъл съм в Рош Тужа да работя. Сигурно знаете, че тук хората са доста изнервени. Най-вече заради сушата. Някакъв си Мовар, местен ръководител на Младите земеделци за социализъм…

— Чувал съм за него. Закъснял маоист. Не мисля, че е опасен.

— Опасен може би не е. Досаден — със сигурност. Узнах, че Мовар и неговите хора искат да се възползват от бурята, за да манифестират у дома. Боя се, че ще бъде доста шумно. От друга страна, по някои признаци съдим, че селяните очакват буря между Ло и Корез още тази вечер. А метеорологичната служба май не е осведомена. Тъй като сме съседи, генерале — и имайки предвид сведенията от улица „Сен Доминик“, — помислих си, че вие може би бихте могли да ми дадете по-точна информация.

— Но… какво точно искате да знаете, господин министър?

— Вашите специалисти имат ли някакви основания — и то от сигурен източник — да мислят, че тази вечер или тази нощ действително ще има суха буря?

— Изчакайте така, ще попитам.

Странноприемница „Пейре“ представляваше бивша фирма, разположена на изхода на Пон дьо Дийо, по пътя за Париж. Собствениците, хитреци и в кръвта си, се бяха постарали да запазят селското обзавеждане. Така например просторната фермерска кухня, със своя арсенал от тенджери и медни котлета, окачени на боядисаните в тъмно стени, с голямата камина и прозорците с решетки, служеше на семейство Пейре за трапезария и хол. Същевременно постоянните клиенти влизаха като у дома си. Собственичката налагаше във феодалното си владение особена атмосфера на матриархат и послушание, която лудо се харесваше на богатите туристи, снобите и останалите.

През решетките Жан Вейрак виждаше красивото портокалово слънце, което все още блестеше високо над хоризонта. Сторило му се бе, че изведнъж ще мръкне. Глупости. Седем часа следобед, в разгара на лятото, в една засегната, поне засега, от замърсяването (от видимото замърсяване!) област — това си е направо през деня… Собственичката се сражаваше здравата, но не дотам успешно със своите тенджери и тавички и от време на време се провикваше гръмогласно „хей“, което звучеше едновременно познато и загадъчно. Изведнъж лицето й се появи пред Жан Вейрак, рязко откроено в светлината на голямата лампа, увиснала насред мрачната кухня. И сякаш това бе мозайка, която за миг се нареди като в анимационен филм: спомените заприиждаха побеснели. Образите от детството му съвпадаха с тези от настоящето… Собственичката открай време беше на тази възраст — малко над шейсетте — със същите сиви коси, същите лекьосани сиви дрехи, Жан Вейрак бе все още малчуган и мечтаеше да стане пират или камилар, но в скъсаните джобове на джинсите си вече носеше министерски портфейл… Всеки отделен момент бе еднакво реален: минало, настояще и още нещо, което не принадлежете на времето, което бе извън пространството. Усещане потискащо и заслепяващо. Сърцето на държавния секретар биеше като побъркан часовник. Постоянните проблеми с времето, момченце! Сигурен ли си, че сега вече си мъж?

Внимавай, Вейрак! Между теб и Елисейския дворец са холестеролът и досадното предразположение към склероза на периферните съдове. Трябва да се лекуваш, приятелю… Пак имаш късмет, че Императорът не разполага с подслушвателна уредба за нещастния ти мозък!

Остра болка прониза слепоочията му. Трябва да се лекувате, господин… ох! Добре съм, оставете ме… Усети лек удар в челото, малко над носа. Коленете му се подгънаха и той сякаш подскочи (поне мускулите му се свиха като при скок). Или пък пространството около него се бе раздвижило… Някакво полюшване. Накрая всичко се върна на мястото си — или почти на мястото си. Обхвана го добре познатият страх. Промърмори на себе си ритуалното заклинание: успях, успях… Ти успя, Жан Вейрак, така че стига си треперил. Пристигна и вече нищо не може да те застигне … От миналото се излъчваше сладка носталгия, която приятно се смесваше със сегашната сигурност в успеха и надеждата за необикновена съдба. Но настоящето бе като клопка от подвижни пясъци и бъдещето отразяваше ехото на несигурността и страха… Като че ли изтекоха много минути… или може би трийсет години?