Мишел Жори: Ураган над държавния секретар

— Имението ми е недалеч оттук, в Рош Тужа, и идвам доста често. Е, не чак толкова, колкото ми се иска. Всъщност твърде много пътувам. Работата ми…

— Бизнесмен ли сте?

Жан Вейрак си представи малкото момче — самотно и упорито, след това младежа — измъчен и нещастен, разкъсван от амбиции и винаги на границата на отчаянието. Да, животът си заслужаваше да бъде живян… Погледна младата жена с настойчивост, която едва ли й бе приятна, но в момента изобщо не си даваше сметка как се държи. Бе твърде далеч оттук, някъде в миналото, в бъдещето… Господ знае къде. Някъде между гордостта и страха… Мариела беше красива и сериозна. Той продължаваше да мълчи и бавно да вкусва от внимателно дозираната смес безпокойство и щастие.

— Аз съм държавен секретар по земеделието — каза накрая.

— Не е вярно! Не е вярно! — извика малкото момче, което не вярваше. Злобно изрита мръсното хлапе.

— Моля да ме извините — каза Мариела, изчервявайки се. — Не знаех.

— Господин Пейре! Нещо ново за мен?

— Не знам, господин Жан. Лапарукиал телефонира ли ви?

— Да… Много говори, а нищо не казва.

— Не е лош човек.

— Какъв е този митинг на Мовар? Претекст ли?

— Може би. А за бурята…

— Да?

— Историите на абата не са много за вярване. Има признаци, по които бурите могат да се предвидят един-два дни предварително. Имам тук едно момче, което знае някои неща. Казва се Бюзиняргес. Дали пък няма да искате да го видите?

— Защо не?

— Само че и дума не може да става да го доведем у вас. Голямо шубе го гони. Ще трябва вие да дойдете.

Държавният секретар погледна часовника си. Шестнайсет и четирийсет. До Пон дьо Дийо са тринайсет километра отвратителен път…

— Ще дойда. Не изпускайте вашия човек.

Пътят за Рош Тужа се отделяше южно от главния, а до върха стигаше от запад, след като обикаляше три четвърти от възвишението. Мариела нервно закачи живия плет от туя 2 2 Хвойново дърво от рода на кипарисите — Б.пр. , заобиколи централната фасада и градината. Продължи покрай северната фасада, която изглеждаше окървавена от малките яркочервени цветчета на мимозата. Чакълът хвърчеше изпод гумите: Мариела бе много радостна. В крайно сметка съм си у дома.

Късата алея свършваше пред главния вход. Госпожа Вейрак, омъжена от шест месеца за държавния секретар, си беше у дома … Спря колата пред стълбите и скочи на земята с онова прословуто повдигане на полата, благодарение на което във всеки френски дом вече познаваха отблизо закръглените й загорели бедра.

Боровете бяха забили върхове о един твърде съмнителен облак. Лястовиците изпълняваха сложни номера около покривите — сигурен признак, че ще има буря.

От главната сграда, загадъчно унищожена по времето на виконт Ели Мари Ейлю дьо Тужа през 1875 година, не беше останала и следа. Облегната на склона, възседнала върха на възвишението, се издигаше модерна къща във формата на буквата Т. С тераси на всеки ъгъл, осеяна с лоджии, тя беше отворена от всички страни за вятъра и слънцето. Синият гранит се виждаше чак до първия етаж и по подпорите на терасите от южната страна. Нататък по склона бяха изсечени стълби. Високи синкавозелени ели, синкави смърчове и бледи канадски борове придаваха на северната страна почти планински вид и спираха вятъра, без да закриват ширналата се от Сен Боне чак до Пон дьо Дийо гледка към долината на Серт — притока на Базак. На запад и югозапад се простираха Фонтарак, склоновете на Газе, Лутр, Антерийо, Ториак ле Тур и листвениците на алжерската гора…

Къщата бе достойна за пълномощен министър на земеделието, какъвто скоро щеше да стане Жан Вейрак — в това Мариела не се съмняваше. Бе достойна и за нея, Мариела Фабрици (докато чакаше за императорския дворец!). Естествено в област, опустошавана от сушата и ураганите, къщата предизвикваше хорската злоба… Фурманяк, близък сътрудник на Мовар, беше обиколил и трите департамента, като се кълнеше на всички митинги, че съвсем скоро ще отиде да се изсере пред вратата на този мръсник Вейрак. Дори при случай не пропускаше да уточни: на стълбището пред главния вход, и то когато министърът е там. И абат Сармежан, червеният магьосник, държеше пред тълпите речи на подобна тема: ще й сера в мутрата аз на тая мацка от телевизионните сериали! Политическото съзнание на селските и анархо-екологическите групировки може би не беше чак толкова издигнато, колкото си го представяха в парижките висши кръгове… Но Жуст Мовар не говореше за сране просто ей така. Пред Рабле той предпочиташе — с право или не — „Философски есета за работниците и селяните“, малката зелена книжка от Пекин. За правителството и администрацията той бе противник, с който трябваше да се съобразяват.