Мишел Жори - Ураган над държавния секретар

— Не, не знам, Амадео.

— Много просто. Някой циганин принуждава малкото мече да върви върху гореща ламарина. Мечето си опарва лапите. През това време приятелят му свири. А мечето си изгаря лапите и подскача колкото може по-нагоре. Човек би казал, че следва такта на музиката. Жестоко е, знам, но трябва да се живее.

— Като дете ти дресирал ли си мечки, Амадео?

— Да, Каролина. Всъщност помагах на родителите си.

— Не се срамувай. Трябва да се живее…

— Да, Каролина.

— Защото си циганин, нали?

— Да, Каролина.

„Какви глупости трябва да правя, за да постигна поне малък успех!“ — помисли си Пиер Борис.

Мариела бе седнала на плосък, излъскан камък и късата й пола от розово кадифе бе оголила така обичаните от народа бедра. Между клоните на ясените и върбите слънцето хвърляше малко светло петно на лицето й. С присвити очи и ироничен вид тя наблюдаваше жалката шутовщина на своя Амадео. С изящните си палци на краката ровеше сивия пясък, скрил част от камъка, а с лявата си ръка усукваше тъмната букла, спусната над рамото й. Беше толкова красива, че можеше да съживи изпаднал в транс будистки монах!

— Ей, Амадео, ела да седнеш тук. Страдам без теб, скъпи мой. От толкова време не сме се любили!

Мръсна курва… Шляпайки, Пиер Борис излезе от рекичката. За нея, разбира се, това бе само игра, кино. Телевизионните сериали й липсваха на тази мръсница, откакто бе станала жена на министър и повече не се снимаше. А ако и скоча най-хладнокръвно тук, на това място, както е седнала на камъка, а… страхотно кино ще се получи! Ако не бях сигурен, че в тръстиките се спотайват най-малко две ченгета, кълна се, щях да го направя!

Верен на ролята си, той седна с достойнство на камъка, оставяйки голямо разстояние между Каролина и себе си, отпусна възела на вратовръзката, прибра корема си, за да прикрие издутината под ципа на панталона, и отговори със сладникав глас:

— Да, Каролина, от толкова време не сме се любили!

Стисна зъби, за да не извика, затвори очи и си представи съвсем друга съдба… Ако аз бях министър, а другият аташе? Щях да спя с Мариела, а той вместо мен щеше да се прави на глупак! Съвсем ясно се виждаше като държавен секретар по земеделието (не е чак толкова сложно бачкане!) и мъж на красавицата (как й сваля гащичките). Но колкото и да се концентрираше като йога и адамовата му ябълка да изпъкваше напред от усилие, все не успяваше да си представи ясно продължението…

Отвори очи. Мариела размаза две капчици пот, които се бяха стекли по врата й и се готвеха да изчезнат между гърдите й. Усмихна се и потръпна.

— Амадео, това бурята ли е?

Беше излязъл почти студен вятър. Пиер се запита дали разходката му из разпределителния център за мечти не бе продължила по-дълго, отколкото си мислеше. Погледна небето. Огромен облак с формата на обърнат по гръб саламандър се спускаше над долината. Дали беше дъждовен? Дано да завали. Господи, направи така, че да завали и тези мръсни селяни да ни оставят на мира!

Грешка, господи! Направи така, че да не вали и селяните да тормозят държавния секретар и той да си подаде оставката. Приеми моите извинения…

Зад възвишението на Рош Тужа, от югозапад, вече се чуваше глухият тътен на гръмотевица — досущ ръмжене на куче, което сдържа гнева си. Сетне над равнината се разнесе звук като от метален сблъсък.

— Амадео!

— Каролина?

— Надявам се, че няма да вали.

Жан Вейрак спря колата в двора на Юрбиел. Дървените бариери, които навремето обграждаха селото в неправилен живописен пояс, сега се търкаляха натрошени и изгнили сред пожълтелите диви треви. Около един пресъхнал извор се бе образувала кална локва. Пред вратата имаше кладенец с верига, колиба за куче, вероятно едро като теле, покрита с ламарина, ветропоказател с перки, закрепен на крив прът. Гората започваше на по-малко от сто метра: дъбове, кестени… От няколко къщи на селото само една бе все още обитаема — използвана явно за вилата. Навсякъде другаде мазилката се ронеше на прах.

Жан Вейрак заобиколи кладенеца и прекоси двора. По средата на рида камънакът отстъпваше място на песъчлива, червеникава почва. Държавният секретар се наведе и започна да рови с върха на обувката си пръстта, сякаш преценяваше качествата й. Разбира се, никаква следа от влага. Не бе валяло от началото на май: почти два месеца и половина суша. Не че това бе кой знае колко много, но валежите тук от две години бяха необичайно слаби. Изворите не можеха да се подхранят през зимата. Имаше опасност положението да стане драматично.