Мишел Жори: Ураган над държавния секретар

Белезникави валма започнаха да покриват небето, а странно синьо-жълто хало обграждаше слънцето. Жан Вейрак веднага постави диагнозата — висока облачност. Погледна часовника си — шест и двайсет… Господи, стоял съм цял час при Пейре! Естествено, наложи му се да разговаря с Бардон, ченгето от БОВО, дошъл, според думите му, да го уведоми относно намеренията на Мовар (като че ли не знаех какви са намеренията на Мовар!). Да сложим петнайсет, най-много двайсет минути. От Рош тръгнах около пет без петнайсет. Значи трябва да съм пристигнал в Пон дьо Дийо към пет. И си тръгнах преди пет и половина. Колко е до Юрбиел? Най-много петнайсет минути. Някъде съм загубил половин час. Странно е все пак. Добре де, няма значение, не бързам. При надигащата се буря и похода на японците тази вечер и дума не може да става за работа. Пък и работата…

Пъхна ръце в джобовете си и се запъти към последната къща, която преди бе на дядо му, а сега му принадлежеше — бивша ферма с порутени стени и покрив като гърбица на камила. Намери ключа в една дупка под плочата. Изкачи двете нащърбени стъпала и бутна напуканата, проядена врата, от която се влизаше направо в кухнята — всекидневна.

Доста неприятно бе изненадан от миризмата на прясна боя и дърво. В началото на лятото се бе наложило да направи спешен ремонт. Къщата отново можеше да се обитава, стига човек да не беше много придирчив. Тук Жан Вейрак се чувствуваше много по-добре, отколкото в Рош Тужа. Въпреки това сигурно щеше да му се наложи да продаде Юрбиел, за да изплати Рош… Прекоси кухнята и отвори прозореца, който се намираше над огромната мивка. Капаците изскърцаха. Заедно с полегатите слънчеви лъчи влетя и една оса. Небето над хълмовете по посока на Ло се покриваше все повече с облаци. Навън горещината бе тежка, лепкава, разяждаща. Жан Вейрак изтри челото, страните и врата си с кърпичката, която му бе подарила Мариела. Имаше чувството, че заедно с потта избиват и кристалчета сода. Но дебелите стени, застланият с плочи под и големите дъбове около къщата създаваха приятен хлад във високата, мрачна кухня.

Държавният секретар придърпа един накуцващ, изтърбушен стол. Седна облакътен на масата. Неволно бе заел позата на дядо си — подпрял глава на ръцете си, закрил уши с длани. Затвори очи и си представи, че животът му е съвсем друг. Аз съм трапер от Севера. Построил съм си дървена колиба и живея в нея сам. Сам с кучетата си: великолепни самоеди 3 3 Порода северни кучета с гъста бяла козина, използвани за впряг Б.пр. , които изобщо не приличат на смрадливия Бепо. Сам, но въпреки това, колкото и да е странно — щастлив. Деля с кучетата си месото на дивите животни, които убивам с лък или пушка или пък хващам в капани. Сам и щастлив в дебрите на една полувкаменена гора. Снегът се сипе, леденият вятър свири. Някакво тъмно присъствие глухо бучи в безкрайната бяла пустош… По дяволите, твърде е горещо! Невъзможно е човек да си представи, че е студено. Невъзможно е да повярва в ледения вятър, когато няма и най-слаб полъх…

— Дядо, какво ще кажеш за всичко това? — попита на висок глас. Никой не можеше да го чуе, нито да му отговори, освен стария селянин, умрял преди почти четвърт век.

— Винаги си знаел какво искаш, момчето ми. Сега го имаш…

— Наистина ли го имам? Не, дядо, не е толкова просто. Исках да успея, защото мислех, че нямам друг избор. Да бъда някой или нещо… Сега също нямам избор.

— Какво искаш да ти кажа? Твърде е сложно за мен. Щастлив ли си поне?

— Животът ми си заслужава да бъде изживян. Имам Мариела…

— Значи си добре?

— Да… Мисля… Според теб, дядо, мръсник ли съм?

Силен гръм отекна след въпроса. Къщата потрепера чак до основите. Целият скелет завибрира с жален писък. Дълго поскърцва някаква спукана плоча. Капаците изтракаха. Входната врата тихо се притвори. Малки облачета прах се изсипаха от цепнатините на тавана, между почернелите греди… Господи, ако наистина съществуваш (в което, извини ме, силно се съмнявам), направи така, че да вали!

Жан Вейрак се изправи и залитайки, отиде до прозореца. Затвори капаците и кухнята потъна в мрак. Пипнешком затвори и крилата на прозореца и успя да ги залости.

— Признавам, че съм вършил неща, с които трудно мога да се гордея. Много повече съм направил за големите химически сдружения, отколкото за селяните… но имах страшна нужда от пари. Рош Тужа се продаваше… Ако можеше да видиш тази къща! Заради нея напълно си заслужаваше да поема известен риск. Сигурен съм, че ще ти хареса, когато дойдеш… Разбира се, ако се съгласиш да дойдеш при мен… А ще видиш, като стане и езерото! Освен това на къщата дължа донякъде и Мариела. Надявам се, че тя също ще ти хареса. Наистина е хубава…