Мишел Жори - Ураган над държавния секретар

— Да, да… Винаги си знаел какво искаш — повтори дядото.

— Наистина. Сега имам Рош Тужа и Мариела… И съм държавен секретар! Мислиш ли, че съм мръсник?

— Защо ме питаш?

— Ами зная твоите леви убеждения. А хората — селяните например — казват, че съм мръсник.

— Е, синко, може и наистина да си. Но не си единственият. Нито най-големият. Това не трябва да смущава съня ти!

Жан Вейрак се изправи и излезе. Машинално прибра ключа в джоба си. Ураганът започваше.

— Да, шефе?

— Кажете ми честно, Бардон, вярвате ли, че селяндурите са способни да предвиждат тези прословути бури, при положение че специалистите с всичките си машинарии не успяват?

— Има признаци…

— Да. А вие познавате ли ги?

— Ами, не много добре.

— Жалко… Тъй или иначе селяндурите имаха право. Задава се едно от ония гадни торнадо. Оттук го виждам. Господи!

— Вие сте в Ка…

— Няма значение къде съм. Кажете ми, наистина ли другарят Хирохито и неговите приятелчета смятат да се поразходят тази нощ до Мон Роз?

— Почти е сигурно, шефе. Освен ако не им попречим. — Нашият лозунг е: Wait and see! 4 4 Ще поживеем и ще видим (англ.) — Б.пр.

— Окей, шефе. Не съм добре с английския, но разбрах.

— А Доналд държиш ли го под око?

— Видях го при „Мостът на река Куай“ 5 5 Известен английски филм за Втората световна война. — Б.пр. . Вече сигурно се е прибрал… Имам също рапорт за разходката на Жустин и Пиеро сред природата. Има снимка и запис, но нищо особено — този мръсник даже не я докосна! А записът не представлява някакъв интерес. Помага й да репетира една пиеса или нещо подобно. Изглежда, че тя отново смята да се снима.

— Наблюдението да продължава. Там ли оставате, Бардон?

— Да, разбира се. Но ми се ще да дремна до полунощ. Според мен по-рано нищо няма да предприемат.

— Не съм чак толкова сигурен. Веднага щом започне бурята, те ще опитат да се възползват от нея. А времето, изглежда, мръсно ще се развали.

— Тук също, шефе. Не затваряйте, ще хвърля един поглед… Боже мой, да! Ало?

— Как ти изглежда?

— Черно като…

— Министърът го няма!

— Не, господине. Отсъства в момента.

— Бих искал да говоря с господин Борис.

— Господин Борис излезе, господине.

— Кой е на телефона?

— Пол Салвиак, секретарят. Господин…

— Вердие. Префект на Ло.

— Извинете ме, господине, министърът замина за Пон дьо Дийо в Кантал, преди около… два часа. Трябваше да се срещне с някого… ъъ… относно събитията. Току-що се обадих на този човек. Тръгнал е обратно в седемнайсет и трийсет. Трябваше да се прибере поне преди час. Аз не съм мърдал от Рош. Ако имаше… проблеми, щеше сигурно да ми се обади… А господин Борис и госпожа Вейрак излязоха преди малко на разходка. Вероятно им се е наложило да се подслонят някъде.

— Какво е времето при вас?

— Към Ло се разразява страшна буря. Още не е стигнала до нас, но приближава.

— Вали ли?

— Хм, не, мисля, че не. Искате ли да отида да видя?

— Не, няма смисъл.

— Затова пък имала… мръ… мръсен вятър! Оттук виждам как клоните се огъват до земята.

— Бихте ли се обадили в префектурата веднага, щом министърът се прибере?

Светкавиците следваха толкова бързо една подир друга, че небето бе постоянно осветено. Гръмотевиците трещяха като броеница от бомби, възпламенени с един-единствен фитил, опасващ хоризонта. Истинска последна битка! Пепел покриваше главата на Жан Вейрак, ушите му бучаха, а в устата си имаше вкус на изгоряло. Напразно се мъчеше да отвори заклещената лява врата. Глупак! Така както се е килнала колата, никога няма да успееш… Изкатери се по дясната седалка и изведнъж се почувства нещастен и жалък. Господи, размазал съм се в едно повалено дърво! Нищо друго не си спомням. Пропуканото предно стъкло пречупваше синьо-белите отблясъци на бурята и ги превръщаше в множество искри, подобни на милиони светещи насекоми, затворени в милиони пръснати кристали… Жан Вейрак отвори с мъка дясната врата, затисната от някакъв клон. Това се казва, приятелю, да се правиш на глупак, но пак леко се отърва. Не всичко още е загубено — дворецът няма да ти избяга! Издраното му чело леко смъдеше, а остра болка пронизваше главата му от тила до слепоочието. Накрая се измъкна от колата, но разпра сакото си. Когато скачаше на земята, сух клон, но с листа, го шибна през лицето. Яростен порив на топлия вятър го прилепи към стеблото на поваления дъб. Почувства се като опиянен. В края на краищата какви ще ги бъркам в Елисейския дворец!