Мишел Жори - Ураган над държавния секретар

— … друг път… друг път…

— А глиганите? — попита Жан.

— О, може би ще ги видим.

Отвсякъде изникваха животни: плъхове, зайци, диви котки и лисици, тръгнали на лов. От време на време излиташе някой обезпокоен бухал, чупейки мъртвите клонки. Кой казваше, че алжерската гора била опустошена и че не били останали нито гризачи, нито птици, нито дори змии? Та тук беше изгубеният рай!

— Колко тежи един глиган? — запита Жан спътника си.

— Ако е голям, над сто килограма.

— Вярно ли е, че се опивали с жълъди и кестени?

— Да, напълно вярно.

— И тогава като пияни хора ли са?

— Да. Но сега мълчи!

Жан и неговият тайнствен приятел вече бягаха по пътечката, обградена с дива метла. Твърдата земя кънтеше под стъпките им. От време на време се спъваха в някое камъче, което се търкулваше по каменистата почва с тревожен звук, предизвикващ диво ехо. После пътечката започна да се стеснява. Бодливи храсти замениха нежните стъбла на дивата метла.

— Има ли друг път? — попита Жан.

— Да, да. Има.

— Къде е?

— Пред нас. Да бягаме!

— Догодина ще имаме климатична инсталация — каза Мариела. — Ако всичко върви добре… което много не ми се вярва!

Наближаваше полунощ, а горещината бе все още непоносима… Пиер Борис забеляза, че Мариела си бе свалила сутиена. Натежалите й гърди трептяха под тясната бежова фланелка, която ги очертаваше плътно и свършваше малко над полата, оставяйки ивица гола кожа.

— Пиер, струва ми се, че положението става сериозно! Най-малко три часа са минали от катастрофата…

— Мъжът ви сигурно се е подслонил някъде… при някой селянин. Той познава областта като дланта си. И сега сигурно умира от смях.

— Да умира от смях ли? Не, не ми се вярва. Никога не си е падал по шегите!

— Впрочем бурята май вече отминава.

Мариела седна на широкия, нисък диван, разположен в един от ъглите на стаята. За да избегне предизвикателната гледка на голите й бедра и аромата на парфюма, с който току-що се бе напръскала, Пиер й обърна гръб и се приближи до прозореца.

— Скоро ще имаме вести.

— По кой начин? Ченгетата заминаха…

— Не са много далеч. Сноват между окръжния път и Рош. Изглежда, доста им е писнало!

— Какво ме засяга.

— А мен…

Прозорецът без капаци бе предпазен от решетки. Вятърът запращаше срещу стъклото листа, вейки и мъртви насекоми. Лек повей поклащаше пердето, което Пиер Борис бе дръпнал, за да наблюдава небето.

— Бурята се отдалечава на север — каза той. — Този път се спасихме. Но нямаше дъжд и тъпите селяни пак ще ни досаждат!

— Имам гадно предчувствие — каза Мариела. Пиер се върна насред стаята и погледна младата жена със смесица от желание, яд и омраза.

— Не вярвам в предчувствията.

Добави, за да я нарани: „Играете си на кино!“

— Вие сте просто нещастник!

— А вие — малка мръсница! — отговори спокойно сътрудникът.

— Капитане, свързвам ви с господин префекта.

— Ало?

— Добър вечер, капитане. Всъщност добър ден…

— Добър ден, господин префект.

— Докъде стигнахме?

— Хората ми са капнали, господин префект.

— Позволете ми да отбележа, че не са особено издръжливи!

— Един и половина е, господин префект… Търчим под бурята почти шест часа вече! Най-напред Мовар и бандата му. Сега — министърът!

— Другите са в същото положение, капитане.

— Знам много добре!

— Предупредете ме веднага щом научите нещо ново.

— Бардон, чувате ли ме в това пращене.

— Горе-долу, шефе. А вие?

— Да. Вижте, Бардон, май стават разни неща, а?

— Разни неща ли? Къде? Какви неща?

— Нямам право да ви казвам подробности. Поне не сега.

— Защо тогава ми се обаждате?

— За да ви предупредя да внимавате, Бардон!

— Да внимавам за какво?

— Гледайте на пет метра около вас винаги да има телефон. По възможност да работи добре. И се постарайте да не заспивате. Ще бъда принуден да отсъствам. Бъдете готов…

— Готов за какво, шефе?

— Скоро ще разберете! Още нищо не е сигурно. И нито дума на който и да било!

— Койтоидо ли? Не познавам такъв. Кой е пък този?

— Господи! Къде?

— На пътя между Ториак и Антерийо. Целият в кал. Навярно паднал в някое блато. Вървеше си така, съвсем замаян. Не си спомняше дори името…

— Не се ли съпротивляваше?

— Не. Доктор Ицак го прегледа веднага…

— И какво каза?

— Докторът ли? Какво искате да каже? Амнезия вследствие на мозъчно сътресение. Не е първият случай.

— Е, хайде… Нали знаете, капитане: преди няколко години хората виждаха летящи чинии. Сега страдат от гравитационни бури!