Мишел Жори - Ураган над държавния секретар

Дежурното ченге се бе облегнало на бара. От устата му като отровно жило стърчеше изгаснала цигара. Жан Вейрак не скри неудоволствието си от тази среща. Другият се направи, че не го забеляза. Невъзможно беше да се разбере дали принадлежеше към Бюрото за организиране на вътрешната отбрана, или към Центъра за икономически и социални изследвания на армията — с други думи, дали зависеше от Сардината, или от Катре. Всъщност това нямаше никакво значение: ченгетата вече зависеха само от себе си и от някои енергични шефове… За щастие всички тия кретени имаха толкова гнусни мутри, че се различаваха отдалеч. Да не говорим за държанието им, заимствано от предшествениците им от Гестапо. Жан Вейрак стисна зъби. Когато се настаня в двореца, положението трябва да се промени! Така ли? И сега настъплението на двете успоредни — или съседни — полиции представляваше неизбежно зло за режима. Императорът също беше против ченгетата, поне така се бе клел пред Жан Вейрак, който нямаше никакви причини да се съмнява в искреността му… И резултатът бе налице, неопровержим — мощта на БОВО и ЦИСИ и арогантността на техните агенти постоянно нарастваха. Жан Вейрак нахълта в кухнята на странноприемницата. Бай Пейре го очакваше сам. Беше висок и слаб, косата му стърчеше на кичури по ъгловатата глава. Увисналите мустаци му придаваха войнствен вид, смекчен от благия поглед. Подаде на държавния секретар голямата си мазолеста и загрубяла ръка — ръка на селянин, а не на собственик на странноприемница.

— Е?

— Ами Бюзиняргес се омете, като видя копоя ви!

— Той не е мой копой.

— Не казвам, че е ваш, но за местните хора е все едно.

Можеше ли Жан Вейрак да признае пред верния си избирателен агент, че политическата полиция е по-силна от държавния секретар по земеделието? Че на нея не й пука дори от министрите? Оставаше само един изход: дворецът да бъде негов! Прехапа устни. Не е вярно! Не е вярно! — припя вечното хлапе, скрито в главата му. Не е вярно, няма да отидеш в двореца… Веднага го накара да млъкне. Разкарай се, маймуна такава! Може би след десет години, ако всичко върви добре… Но докъде ли ще сме я докарали след десет години с тези мръсници?

Беше пребледнял силно. Пол Пейре извърна поглед.

— От два месеца вече няколко от тези типове обикалят наоколо. Опознахме ги всички. Физиономиите им са такива… ъъ… личи си, че идват отдалеч. Мога ли да ви попитам нещо, господин Жан?

— Разбира се, скъпи господин Пейре.

— Заради случая Грама ли са тук?

— Случая Грама?

— Не. Значи заради Мовар?

— Може би. Ще се осведомя. Във всеки случай не е заради мен!

— А за бурята Бюзиняргес е сигурен в себе си. Казва, че има признаци, които не лъжат. Тази вечер ще е.

Жан Вейрак сви рамене… Вратата към коридора бавно се отвори, на прага се появи мъж в профил. Не много висок, добре сложен, но леко прегърбен в раменете. Очите му бяха хлътнали, носът — възкъс за издълженото лице със запомнящи се черти, устата — широка, чувствена, но застинала в болезнена гримаса. Мръсен, небръснат мъж, с изподрани ръце и окъсани дрехи. Приличаше много на Вейрак от кошмарите.

Държавният секретар отново загуби тена си на добре охранен четирийсегодишен мъж.

— Влезте — сухо каза татко Пейре. С нехаен жест ченгето хвърли цигарата си на земята, мина през неясния силует на двойника и влезе в кухнята.

— Пиер, приятелю — възкликна Мариела, — приличате на статист в аматьорски филм!

— Винаги изглеждам като статист — отговори Пиер Борис. Поради непоколебимата си сериозност приличаше на японец. На истински японец. — Истината — добави той — е, че съм статист. Колкото и да се старая, все не успявам… Не успявам да играя важна роля в интригата на живота. Съпругът ви…

— Съпругът ми е пълната противоположност, знам. Но вие сте най-добрият му сътрудник. Без вас…

Не довърши мисълта си. Пиер Борис се усмихна скептично. Отново зашляпа из хладната вода на Базак. Така успешно имитираше танца на мечката, за да се хареса на жената на шефа си, че Бепо, кокерът на Мариела, излая гневно. Отношенията на Пиер и Бепо бяха сложни. Кучето беше изненадало Пиер, като преснима книжата на министъра, и оттогава издевателстваше над него, докато не получеше захарче. Цялата тази история със сигурност щеше да свърши зле…

— Каролина, знаеш ли как циганите са дресирали мечките, за да танцуват?

„Каролина и Амадео“ беше детска игра, измислена отново от Мариела, за да развлича приближените на мъжа си. Твърде невинна игра, за да задоволи желанията на Пиер Борис. Но все отнякъде трябва да се започне.