Мишел Зинк - Бранителката на портата

В множеството зървам добре коафирана сребърна глава и докосвам Соня по ръката.

— Ела. Виждам Елспет.

Щом ни забелязва, възрастната жена прави изящен завой през навалицата и усмихната застава пред нас.

— Лия! Скъпа! Толкова се радвам, че успя да дойдеш! И ти, мила Соня! — Елспет Шелтън се навежда и целува въздуха някъде около бузите ни.

— За нищо на света не бихме го пропуснали!

Страните на Соня порозовяват, сякаш отразяват тъмнорозовия цвят на роклята й. След толкова години, прекарани в дома на госпожа Милбърн в Ню Йорк, Соня разцъфтя под топлите грижи на себеподобни, притежаващи същите умения, както и най-различни други способност.

— Надявам се! — отвръща Елспет. — Струва ми се невероятно, че само преди осем месеца двете се появихте на прага ни с писмото на Върджиния в ръце. Сега вече нашите сбирки няма да са същите без вашето присъствие, макар че, да си призная, леля ти се надяваше на повече контрол от моя страна.

Дяволито ни намига и двете със Соня се заливаме от смях. Веща в организирането на събития от този род, тя ни оставя пълна свобода и ние със Соня се наслаждаваме на светския живот.

— Ще отида да поздравя и другите, но ще се видим на вечерята.

Тя се отправя към един господин, когото познавам под името Артър Фробишър, при все че той сърцато се старае да остане невидим в тълпата. В салоните на Дружеството се говори, че Артър произлиза от стар род високопоставени друидски жреци. Дори и да е истина, заклинанията му не са тъй силни, каквито вероятно са били на младини, а неясните контури на сивеещата му брада и измачканото му сако не бият на очи, въпреки че води оживен разговор с един по-млад член на Дружеството.

— Нали си наясно как би се разярила Върджиния, ако знаеше, че почти не ни контролират? — игриво изрича Соня до мен.

— Разбира се. Но вече сме 1891 година. И освен това как би разбрала леля Върджиния? — ухилвам се насреща й аз.

— Ако не искаш, няма да й кажа! — смее се гръмко Соня и кима към хората, сновящи насам-натам. — Да отидем и да ги поздравим, какво ще кажеш?

Внимателно оглеждам помещението и търся някой познат. Очите ми блясват при вида на младия господин, застанал до богато резбованото дървено стълбище.

— Ела, видях Байрън.

Докато прекосяваме стаята, през тютюневия дим, от който трудно се диша, до ушите ни долитат откъслечни разговори и ласкателства. Щом най-сетне стигаме до Байрън, виждаме, че тъй както си стои със затворени очи, отпуснал ръце встрани, във въздуха пред него се въртят в съвършен ритъм пет ябълки.

— Добър вечер, Лия и Соня.

Байрън не отваря очи, а ябълките продължават странния си танц. Отдавна вече не се питам откъде разбира, че стоим пред него, щом тъй често стиска очи, докато показва някой салонен трик.

— Добър вечер, Байрън. Виждам, че си много добре — кимам към ябълките, въпреки че той не може да ме види.

— Ами да. Забавлявам децата и разбира се, дамите.

Той отваря очи и поглежда право към Соня, а лъскавите алени ябълки падат една след друга в ръцете му. Байрън тържествено й поднася едната. Обръщам се към Соня.

— Защо не останеш при Байрън и не го убедиш да разбуди тайната на своя… фокуснически талант, докато аз отида за пунш?

По блясъка в очите й съдя, че компанията на Байрън й доставя удоволствие, а по неговото лице разбирам, че и той чувства същото. Соня свенливо се усмихва.

— Сигурна ли си, че не искаш да те придружа?

— Напълно. Връщам се веднага — казвам и се отправям към стъклената купа с пунш, която блести в отсрещния край на салона.

Отминавам искрящото пиано, което просвирва някаква мелодия, макар че до него няма никого, и се опитвам да отгатна кой от присъстващите на сбирката е изпълнителят. Пъстроцветна като дъгата енергийна вълна свързва младата жена на дивана с клавишите от слонова кост в другия край на помещението и издава, че тъкмо тя е талантливата пианистка. Усмихвам се, доволна от разкритието си. Дружеството ми предоставя безброй възможности да усъвършенствам заложбите си.

Щом стигам до купата с пунш, обръщам глава да видя Соня и Байрън. Както можеше да се очаква, двамата са погълнати от разговора си. Каква приятелка ще съм, ако се върна твърде бързо, понесла чашите с пунш в ръце?

Излизам от салона и тръгвам към една затъмнена стая, откъдето долитат множество гласове. Вратата е открехната и когато надниквам вътре, зървам групичка хора, насядали около кръгла маса. Джени Мън се готви за сеанс. Не мога да остана равнодушна и истински се радвам, тъй като Джени е ученичка на Соня и тъкмо моята приятелка е развила заложбите, които Джени притежава по рождение.