Клайв Къслър - Портата на дявола

Летището на остров Санта Мария, Азорски острови, 1951 г.

Хъдсън Уолъс стоеше на рампата пред сградата на терминала в мразовитата влажна нощ. Коженото му яке не успяваше да го опази от студа, както и от смесицата от ситен дъжд и мъгла, която обгръщаше летището, а и целия остров.

Сините лампички на такситата сияеха стоически в тишината, но не сгряваха кой знае колко пейзажа Над тях из мъглата се люлееше лъч бяла светлина, следван от мигащ зелен проблясък, когато фарът на летището се завърташе бавно и ритмично.

Хъдсън се съмняваше, че в небето има някой, който може да види фара, не и при тези гъсти и ниски облаци, но ако имаше – Бог да му е на помощ. Летището бе обградено от три страни с планини, а самият остров беше просто петънце на картата насред тъмния Атлантик. Дори през 1951 г. не беше лесна задача да откриеш подобно място. А ако някой успееше да намери Санта Мария в тази гъста супа от мъгла и дъжд, вероятно щеше да се удари в планинските върхове много преди да види светлините на пистата.

Да се добереш до острова беше едно, да го напуснеш обаче – съвсем друго. Въпреки времето Хъдсън искаше да тръгва. Всъщност нямаше търпение да го направи. Поради добре известни му причини оставането на Санта Мария не беше безопасно. Но въпреки този факт и въпреки че беше пилот и собственик на самолета „ Локхийд”, който го чакаше до рампата, той пак нямаше последната дума.

Не му оставаше друго, освен да гледа и да чака, затова извади сребърна табакера от джоба на якето си. Извади една цигара „ Дънхил” и без да обръща внимание на надписите: „Пушенето забранено!”, прикри с шепа запалката „Зипо” и запали.

Беше на стотина метра от най-близкия самолет или горивопровод, а и цялото летище беше прогизнало от дъжда. Вероятността да създаде проблем беше почти нулева. А вероятността някой да си направи труда да излезе от топлата и суха сграда, за да му направи забележка? Е, тя беше още по-нищожна.

След едно дълбоко и сладостно дръпване той издиша със задоволство.

Топлият сив облак дим тъкмо се разсейваше, когато вратата на терминала зад гърба му се отвори.

Показа се мъж с дрехи, които определено не му бяха по мярка. Кръглото лице на мъжа беше частично скрито под кафява шапка. Сакото и панталоните му бяха от груба вълна и изглеждаха като остатъци от зимната колекция на Армията на спасението. Тънки ръкавици без пръсти допълваха вида му на селяк пътешественик, но Хъдсън знаеше, че не е такъв. Този мъж, този пътник, скоро щеше да бъде богат. Е, ако успееше да оцелее достатъчно дълго, за да се добере до Америка.

– Дали времето ще се оправи? – попита мъжът.

Още едно дръпване от дънхила, още едно облаче дим преди Хъдсън да заговори.

– Не – отвърна той обезсърчено. – Не и днес. Може би не и до края на седмицата.

Пътникът на Хъдсън беше руснак на име Тарасов – беглец от Съветския съюз. Багажът му се състоеше от два стоманени сандъка, които сякаш бяха пълни с камъни. Сега те стояха заключени и овързани с вериги на пода на самолета на Хъдсън.

Хъдсън не знаеше какво има в сандъцитe, но наскоро основаната Централна разузнавателна агенция му плащаше цяло състояние, за да ги откара в САЩ, заедно с Тарасов. Предполагаше, че са платили на руснака доста повече, за да избяга от родината си и да вземе тези сандъци със себе си.

Дотук добре. Американски агент беше успял да отведе Тарасов до Югославия, също комунистическа страна, но под властта на Тито, който никак не се погаждаше със Сталин. Един тлъст рушвет направи възможно самолетът на Хъдзън да кацне в Сараево и да отлети, без местните власти да задават въпроси.

Оттогава пътуваха на запад. Но явно вече се беше разчуло за бягството на Тарасов, последва покушение и сега той куцаше с куршум в крака.

Хъдсън получи заповед да го отведе в САЩ възможно най-бързо и безпроблемно, но без да му кажат как и откъде да мине. А това беше добре, защото не се налагаше да следва определен маршрут.

Досега успя да избегне всички по-големи европейски градове. Отправи се директно към Азорските острови, където можеше да зареди и да продължи без прекъсване към Щатите. Планът му беше добър, но не бе предвидил времето, нито страхът на Тарасов от летенето.

– Тук рано или късно ще ни открият – проговори Хъдсън. Обърна се към пътника си и добави: – Имат агенти навсякъде, поне на всички пристанища и летища.