Клайв Къслър: Изхвърлени в морето

15 юли 1966

Тихият океан

Момичето засенчи от слънцето кафявите си очи и се загледа в едрия буревестник, който кръжеше плавно над кърмовата товарна стрела на кораба. То се полюбува известно време на изящния полет на птицата и след като му доскуча, се изправи до седнало положение, откривайки почернелия си гръб, нашарен равномерно с червени черти, оставени от летвите на шезлонга на стария параход.

Младата жена огледа палубата за следи от екипажа, но не видя никого и тогава плахо намести гърдите си в сутиена на банския си в по-удобно положение.

Тялото й беше горещо и потно от влажния тропически въздух. Тя прокара ръка върху стегнатия си корем и почувства как потта извира от кожата й. Излегна се отново в шезлонга, успокоена и отпусната, а ритмичното туптене на двигателите на стария кораб и силната горещина на слънцето я унесоха в дрямка.

Страхът, който кипеше в нея, когато се качи на борда, се бе изпарил. Тя вече не осъмваше будна, заслушана в ударите на сърцето си, не търсеше да открие подозрение, изписано по лицата на екипажа, нито пък чакаше капитана да я уведоми с мрачен израз, че се намира под арест на кораба. Бавно заравяше в съзнанието престъплението си и започваше да мисли за бъдещето. С облекчение установи, че в крайна сметка вината й се оказа едно краткотрайно вълнение.

Тя зърна с крайчеца на окото бялата куртка на азиатеца сервитьор, който слизаше по стълбата. Той тръгна боязливо към нея с поглед, забит в палубата, сякаш се притесняваше от полуголото й тяло.

— Извинете, госпожице Уолас — рече той, — капитан Мастърс ви кани най-учтиво да вечеряте с него и неговите офицери тази вечер… ако се чувствате по-добре.

Естел Уолас се почувства благодарна, че слънчевият й загар прикри изчервяването й. Откакто се качи на борда от Сан Франциско, беше се престорила на болна и се хранеше сама в каютата си, за да избегне всякакви разговори с корабните офицери. Накрая реши, че не може вечно да стои затворена. Време беше да започне да живее в лъжа.

— Предайте на капитан Мастърс, че вече се чувствам много по-добре. С удоволствие ще вечерям с него.

— Той ще се зарадва да чуе това — отвърна сервитьорът с широка усмивка, която разкри дупка в средата на горния му ред зъби. — Ще кажа на готвача да ви приготви нещо по-специално.

Момчето се обърна и се отдалечи с походка, която се стори на Естел прекалено раболепна, дори за един азиатец.

Уверена в решението си, тя се загледа безцелно в трипалубната надстройка в средата на „Сан Марино“. Небето над черния дим, който се виеше от единствения комин, беше необикновено синьо и в пълен контраст с олющената бяла боя на преградните стени.

Много здрав кораб, бе се похвалил капитанът, докато я отвеждаше до кабината й. Разказваше историята му и някои статистически данни, като й вдъхваше увереност, сякаш Естел беше изплашена пътничка, на която й предстоеше да се вози с кану по бързей.

Построен през 1943 година по стандартния проект на военен кораб от Втората световна война, „Сан Марино“ пренасял боеприпаси за Англия по Атлантическия океан, като го прекосил шестнайсет пъти в двете посоки. Веднъж, когато се отклонил от конвоя, бил улучен от торпедо, но не потънал и успял на собствен ход да се добере до Ливърпул.

От войната насам той пребродил световните океани под панамска регистрация — един от трийсетте кораба, собственост на параходното дружество „Манкс“ в Ню Йорк, извършващи редовни курсове от и до затънтени пристанища.

Дълъг 135 метра, със скосен нос и остра кърма, той порел вълните на Тихия океан с единайсет възела в час. След оставащите му още няколко полезни години, „Сан Марино“ щял да завърши пътя си на боклука.

Ръжда шареше стоманената му обшивка. Имаше мърлявия вид на проститутка от бедняшки квартал, но в очите на Естел Уолас той изглеждаше неопетнен и красив.

Миналото на Естел вече се заличаваше. С всеки оборот на износените двигатели пропастта между сивия, себеотрицателен живот на Естел и пламенно търсената фантазия се задълбочаваше.

Първата стъпка към преобразяването си в Естел Уолас Арта Касилайо направи, когато намери загубен паспорт, заклещен под седалката на градски автобус, пътуващ по булевард „Уилшир“ във върховия вечерен час на Лос Анджелис. Без всъщност да знае защо, Арта го пусна в чантата си и го занесе вкъщи.