Клайв Къслър - Мираж

Пред вълнолома на Делауер

1 август 1904 г.

В мига, в който ехото от почукването на вратата се разнесе от задната част на каютата му, капитан Чарлз Ъркърт се събуди напълно. От дългите години плаване по океаните рефлексите му бяха като на котка. При второто почукване от вибрациите на матрака вече знаеше, че двигателите на кораба са спрени, обаче съскането на водата, плъзгаща се покрай стоманените бордове на корпуса, показваше, че макар с изключени двигатели, «Мохикан» още не е започнал да намалява скоростта. През единствения заперден илюминатор нахлуваше светлина с цвета на вода от измити съдове. Тъй като корабът плаваше в северна посока, а каютата беше на десния борд, Ъркърт предположи, че е около девет вечерта.

След жестоката двайсетчасова вахта, докато търговският съд пресичаше опашката на подранил за сезона ураган, беше спал по-малко от половин час.

– Влез – подвикна той и свали краката си от койката. Палубата беше покрита с толкова тънък килим, че усети студенината на металните плочи отдолу.

Вратата на каютата се отвори със скърцане. Кръгът светлина, който хвърляше газената лампа, освети прага. Корабът разполагаше с електрогенератор, но малкото светлини, които захранваше, бяха запазени за мостика.

– Сър, извинете за безпокойството – каза третият помощник, Джоунс, който беше от Уелс.

– Какво има? – попита Ъркърт, отърсвайки последните останки от съня. Никой нямаше да събуди капитана, освен ако не става дума за спешен случай, и той знаеше, че трябва да бъде готов за всичко. За секунда мъжът се поколеба.

– Не сме сигурни. Трябва да дойдете на мостика. – Той отново замълча. – Сър...

Ъркърт отметна завивките настрани. Напъха краката си в гумени ботуши, а на раменете си наметна овехтял халат. Гръцка рибарска фуражка допълваше смешните му одежди.

– Да вървим.

Мостикът се намираше на палубата над неговата каюта. Щурманът стоеше безмълвен зад огромния дървен щурвал. Погледът му не беше вперен над носа на кораба, както се полагаше, а във вратата към късото крило на мостика откъм левия борд. Ъркърт проследи погледа му и макар изражението му да не се промени, главата му се замая.

На приблизително две мили от тях призрачно синьо сияние се беше впило в хоризонта и заличаваше лъчите на залязващото слънце. Не беше с цвета на светкавица, нито на огньовете на св. Елм, както в началото си беше помислил капитанът. Синьото беше по-тъмно и с цвят, какъвто преди това не беше виждал.

В този миг изведнъж всичко се разшири. Не като мъгла, извираща от повърхността на океана, а като ударите на гигантско сърце. Неочаквано се озоваха вътре в светлинния ефект и цветът сякаш се сдоби с текстура. Ъркърт усещаше някак си блясъка с кожата си, а космите на ръцете му настръхнаха – и по дебелия слой човешка козина, който покриваше торса и гърба му, сякаш полазиха мравки.

– Капитане – жално се обади вторият помощник. Той сочеше голямата топка на компаса, монтиран над главните прозорци на мостика. В течното си легло компасът се въртеше като детски пумпал.

Подобно на всички добри моряци Чарлз Ъркърт живееше чрез рутината и когато тя бе нарушена, това трябваше да се впише в корабния дневник. Следващият му поглед беше насочен към хронографа, закачен на задната стена над масата за географски карти, за да запомни часа на този странен феномен. За негово удивление и двете стрелки сочеха право надолу.

Не така, все едно е шест и половина, когато малката стрелка се е доближила до седмицата, а право надолу.

Ъркърт се приближи, за да провери механизма, и без да иска, измъкна металния ключ за навиване. Сграбчен от сила, по-голяма от земното притегляне, той се стовари върху палубата така, сякаш го беше запратил атлет. Ключът не подскочи, а изглежда се залепи за металната палуба. Капитанът се наведе да го вдигне, но не можа да пъхне и нокът между него и металните плочи.

Погледна отново на запад, но кобалтовосинята светлина намаляваше видимостта само до няколко десетки метра. Не забеляза, че водата около кораба е толкова спокойна и плътна, сякаш беше замръзнала в гладка пързалка за кънки, само че антрацитночерна.

Неколцина моряци, които бяха на главната палуба, забелязаха силуета на Ъркърт във вратата към крилото на мостика. Един сви ръце на фуния и се провикна:

– Капитане, каква е тази работа?