Клайв Къслър: Мираж

– Свали ризата или няма да излезеш жив от тук – повтори Марко.

Ако тази втора заплаха със смърт в течение на няколко минути беше уплашила затворника, той не го показа. Продължи да стои неподвижно, без да премигва, още десетина секунди. След това подчертано бавно, сякаш това беше негова идея, дръпна ципа на тънкото ватирано яке и вяло започна да разкопчава ризата.

На гърдите му нямаше кръстове, макар цялата останала кожа по торса му да бе украсена със затворническото ерзац мастило.

Марко се оттласна от стената и каза:

– Да видим какво имаме.

Затворникът, Иван Карнов, през годините беше имал много имена, а предвид южняшките му, а не славянски черти, и това също беше псевдоним. Карнов знаеше какво ще последва. Той познаваше затворническата култура, разбираше всеки подтекст и нюансирано значение, както и това, че следващите няколко секунди щяха да определят как ще прекара останалото си време тук.

Марко се извисяваше над Карнов, докато се промъкваше зад гърба му, и вонята на чесън, която се носеше от него, беше съкрушителна въпреки ледения въздух.

Иван Карнов го разиграваше в главата си, следеше точките за наблюдение и позите, но вниманието му бе съсредоточено главно върху другаря на Марко. Когато очите му леко се разшириха, Карнов се завъртя и хвана Марко за китката миг преди да стовари огромния си юмрук в бъбрека му със сила, която вероятно щеше да разкъса органа. В същия миг коляното на Карнов започна да се вдига, докато дърпаше ръката на Марко надолу. Двете кости, лъчевата и лакътната, се строшиха от удара и заострените им краища пробиха кожата, когато ръката на Марко се изви наполовина.

Карнов се хвърли напред преди още нервната система на Марко да беше успяла да съобщи на мозъка му за тежките увреждания. С две крачки прекоси помещението и с чело размаза носа на другия затворник. Заради височината на мъжа ъгълът не беше благоприятен, но носът въпреки това се строши.

В побой с този удар се постигаше критичен успех. Независимо от височината и силата на противника очите му се насълзяваха обилно в рефлекторна реакция. В следващите няколко секунди мъжът на практика беше сляп.

Болезненият рев на Марко изпълни помещението, когато мозъкът му най-после реагира на травмата.

Карнов заблъска носа на съветника. Ляво. Дясно. Отново дясно и след това заби стегнатата си ръка в шията на мъжа, предизвиквайки шок в мускулите, така че да се свият и затворят сънната артерия. Лишен от кръв, мозъкът на мъжа просто се изключи и той се стовари на пода.

Изминало време: четири секунди.

Повече от достатъчно, за да могат шофьорът и пазачът да реагират. Шофьорът беше направил крачка назад, а пазачът бе пристъпил напред с ръка върху черната палка, пъхната в халка на работния му колан. Пазачът се беше съсредоточил върху това да я извади чисто, защото знаеше, че веднъж извади ли я, предимството ще бъде на негова страна.

Беше грешка да си мисли, че оръжието ще му осигури предимство, преди още да го е използвал. Освен това се беше съсредоточил върху своите действия, а не върху тези на неговия противник.

Карнов хвана палката за върха в мига преди да излезе от халката и се стовари върху пазача, докато ръката му беше мъчително извита между гърдите им. Двамата бяха здравеняци и ударът, когато се блъснаха в стената на клетката, беше достатъчно силен, за да извади ябълката от раменната ямка на лопатката на надзирателя и да скъса свързващите мускули и тъкани.

Пазачът извън клетката вдигна автомата си и започна да бълва несвързани заповеди, но прояви достатъчно разум да не открие огън в затвореното помещение, където от пет човека само един беше заплаха.

Карнов се завъртя на пети да се изправи срещу шофьора и в същия миг трите килограма стоманени вериги с окови бяха засилени към главата му, без да има възможност да ги избегне.

Ударът го накара да залитне, а от челото му пръсна кръв, където острите ръбове на оковите бяха разкъсали кожата. Шофьорът му скочи още преди да беше паднал на пода в полусъзнание. С бързи умели движения сложи на Карнов оковите на китките и глезените.

Иван започна да се изправя.

Шофьорът отстъпи и каза тихо:

– Късмет, приятелю. Тук наистина ще ти трябва.

Пазачът отвън най-сетне се сети за сигнала за тревога и натисна бутона под бюрото. За секунди сирената докара половин дузина мъже. Карнов вече беше на крака, но предизвикателното изражение, което бе превърнало лицето му в маска, изчезна. Беше направил нужното – утвърди се бързо. Не беше човек, с когото да си мешаш шапките. Неговата битка беше с другите затворници, а не с техните пазачи. Изваденото рамо беше чисто и просто съпътстваща щета.