Клайв Къслър - Мираж

От ауспуха изскочи бял облак, когато шофьорът натисна газта и мина под вдигнатата желязна врата, откриваща достъп до двора, около който се издигаха четирите затворнически блока. Към входа водеха стъпала, които свършваха пред врата, която би подхождала повече на банков трезор, отколкото на сграда. Пред вратата чакаха двама пазачи в бели камуфлажни униформи. Камионът направи остър завой и на заден ход започна бавно да се приближава към мъжете. Когато единият с вдигане на ръка даде знак, че е достатъчно близо, той натисна спирачките. Беше против правилника да остави двигателя да работи на празен ход, защото някой от затворниците би могъл да открадне камиона, затова угаси мотора и прибра ключа в джоба си.

Друг ключ от различна връзка можеше да отключи задната врата. Двамата пазачи бяха насочили своите калашници, когато вратата се отвори със скърцане. Вътре имаше един-единствен затворник, окован с верига на китките и глезените, закачени за ухо, хванато за пода на камиона. Беше облечен в синя затворническа униформа и тънко ватирано яке, за да го пази донякъде от арктическия студ. На пръв поглед косата му сякаш беше късо подстригана, но всъщност главата му беше гладко обръсната. Илюзията за коса създаваше сложната татуировка, която покриваше кожата на черепа му. Татуировката продължаваше надолу по гърлото и изчезваше в острото деколте на затворническата риза. Не беше едър мъж, но дивият блясък на леденосините му очи му придаваше опасен вид.

– Е, приятелю – каза шофьорът с подигравателно добродушие, – ето те у дома. – Тонът му стана по-мрачен. – Ако ни създадеш някакви проблеми, ще умреш тук и сега.

Затворникът не отговори, но яростта в очите му избледня, сякаш бе завъртял някакъв личен реостат на гнева. Кимна веднъж в знак, че ще сътрудничи.

Шофьорът се качи и отключи веригата, която го държеше за пода на каросерията без прозорци. Отстъпи назад и затворникът затътри крака след него. Мъжът изстена, когато скочи на земята. Беше стоял в една и съща поза в продължение на последните шест мъчителни часа. Пр ехвърлянето нямаше да бъде завършено, докато не сменят веригите, които носеше. Затова петимата мъже се изкачиха по стъпалата и влязоха в сградата на затвора. Стените от сгурбетонни тухли на приемната бяха боядисани в гадното зелено, по което си падаха всички съветски институции. Подът беше от гол бетон, а таваните се издигаха на три метра от него. В помещението беше само малко по-топло, отколкото навън, но поне не духаше вятър. Вдясно от вратата имаше стоманена клетка. Вътре стояха още двама души. Не бяха с униформи, носеха дрехи, които доста приличаха на тези на затворника.

И двамата бяха здравеняци, които се извисяваха поне на метър и деветдесет, а ръцете им бяха като бойни чукове. Гърдите и бицепсите опъваха плата на ризите им. Подобно на новопристигналия и техните вратове бяха украсени с татуировки, обаче на челото на единия имаше татуирана бодлива тел, подсказваща, че мъжът е осъден на доживотен затвор без право на помилване.

Новопристигналият беше вкаран в клетката. Единият от въоръжените пазачи подаде автомата си на другия и издърпа чифт белезници от кука, закрепена над голото бюро. Заедно с шофьора влязоха в клетката, а вратата зад тях автоматично се заключи.

– Голям грозник сте ни докарали – каза осъденият на доживотен затвор. – Надявахме се на нещо по-красиво.

– Просяците не могат да избират, Марко – отговори му пазачът. – А и заради теб не остават дълго красиви.

Огромният мъж сви рамене, сякаш беше съгласен.

– Хайде, грознико, да видим къде си бил. Свали си ризата.

В руската наказателна система затворническите татуировки играят ролята на автобиография, от която другите научаваха колко години е лежал въпросният човек, какви престъпления е извършил, за кого е работил на свобода и още много други подробности. Татуирана кола означаваше, че човекът е бил крадец, а ако по тялото му имаше изрисувани повече котки – това показваше, че е работил в банда. Кръст на гърдите се татуираше насила и означаваше, че човекът е нечий роб.

Шофьорът стрелна поглед към пазача, който кимна леко, одобрявайки по този начин малкото отклонение от процедурата, и продължи да отключва белезниците на краката и ръцете. Когато беше освободен, затворникът застана като статуя, без да отмества очи от Марко, доживотния затворник, който се бе издигнал на върха на затворническата йерархия и я управляваше вместо пазачите.