Клайв Къслър: Мираж

Не му беше приятно неуважението, което проявяваше към своя приятел, но беше сигурен, че ергенът Мактагърт щеше да разбере.

Както си бе обещал, Чарлз Ъркърт докладва произшествието на бреговата охрана и разказът му беше използван от местен вестник. Мъртвият инженер не се споменаваше. Нито се чу за друг кораб, който да е изпитал феномена. «Мохикан» беше успял да докуцука обратно във Филаделфия, но друг кораб с екипаж от петима изчезна безследно.

Северен Сибир

В наше време

Пейзажът сякаш беше от друг свят. Огромни черни чукари се извисяваха над безкрайните проблясващи снежни полета. Ветровете, крито разкъсваха с вой тишината, духаха с повече от сто километра в час. Небето беше толкова чисто, все едно че земята нямаше атмосфера. Понякога облаци го покриваха толкова плътно, че с цели седмици не се виждаше.

Това беше пейзаж, който не бе предназначен за обитаване от хора. Дори най-коравите местни избягваха това място и живееха далеч долу край брега в малки селца, които лесно можеха да разглобят, за да следват стадата карибу.

Всички тези условия го превръщаха в идеално място, където в началото на 70-те години на XX век Съветите построиха свръх безопасен затвор за най-опасните престъпници – политическите. Бог и само неколцина бюрократи знаеха колко бедни души са загинали зад мрачните бетонни стени. Затворът беше построен да побира петстотин човека и докато не спусна кепенци в годините след рухването на Съветския съюз, по изолирания път до него постоянно караха смяна на онези, които бяха загинали от студа, лишенията и жестокостта.

Нямаше гробове, които да отбелязват техните останки, а само една дупка, пълна с пепел от кремираните им трупове – голям трап с пепел, който сега лежеше зарит във вечно замръзналата земя съвсем близо до главния вход.

В продължение на двайсет години съоръжението беше изоставено на капризите на времето, обаче прословутите сибирски зими не можаха да ерозират цимента и металните конструкции. Когато дойдоха хора, за да отворят пак затвора, откриха, че е в абсолютно същото състояние, в което го бяха оставили – неизменен, непробиваем и най-важното – от него никой не можеше да избяга.

Самотен камион, боядисан във военно зелено, криволичеше към затвора, издигащ се в сянката на планина, която сякаш бе разцепена на две и едно от стръмните ѝ лица гледаше на север и към Северния ледовит океан на петдесетина километра оттам. Пътят беше дълбоко набразден, защото през лятото части от него се превръщаха в тресавище и ако работниците не го подравнят преди настъпването на студовете, коловозите си оставаха. Снегът се трупаше на местата, където снегорините не бяха разчистили достатъчно широко трасе.

Слънцето се издигаше ниско над хоризонта – студено и далечно. След няколко седмици то щеше да се гмурне окончателно през ръба на света, за да се появи чак през следващата пролет. Температурата се колебаеше съвсем малко над минус седемнайсет градуса.

Камионът се приближи към затвора крепост с формата на кюлче, в чиито четири краища подобно на минарета се извисяваха наблюдателните кули. Външен кръг от телена мрежа с остри като бръсначи краища заобикаляше целия периметър от почти един хектар. Зад нея отдясно на пътя се издигаше контролен пост. Между оградата и затвора стоеше тежък транспортен хеликоптер, боядисан в арктическо бяло.

Едва след като камионът спря, един от опакованите като пакет пазачи излезе от малката си колибка на студа. Знаеше, че очакват камиона, но колкото и да надничаше през предното стъкло, не можа да разпознае шофьорите. Носеше своя АК-74, модернизиран модел на изобретения от Михаил Калашников, на ремък, прехвърлен през рамото, където лесно би могъл да го стигне.

Махна с ръка на шофьора да излезе от кабината. С примирено свиване на раменете мъжът отвори вратата и ботушите му заскърцаха по снега.

– Къде е Дмитрий? – попита пазачът.

– Кой е той? – отговори шофьорът.

Това беше проверка. Редовните шофьори на затворническия камион се казваха Василий и Антон.

– Ако имаш предвид Антон или Саша – прякора на Василий, – жената на Антон роди, второ момче, а Саша лежи с пневмония.

Пазачът кимна и се почувства поуспокоен, че пред секретния затвор са пристигнали познати. Те очевидно бяха част от същия взвод, както обичайния екип.

– Покажи ми документите си и повикай помощник-шофьора да донесе своите.

Няколко минути по-късно пазачът беше удовлетворен от документите на двамата. Преметна калашника на гърба си и отключи вратата. Блъсна я навън и мрежата в желязната рамка звучно издрънча.