Клайв Къслър: Арктическо течение

Април 1848

Проливът Виктория

Северният Ледовит океан

Викът проехтя из кораба като вой на ранен звяр — скръбен вопъл, изпълнен с молба за смърт. Отговориха му, после пак и пак, докато мракът не се изпълни със сатанинска сюита. Когато силата й се изчерпа, последва миг на стресната тишина, прекъсната от вопъл на още една измъчена душа. Членовете на екипажа, които все още бяха на себе си, се вслушваха в звуците и се молеха собствената им смърт да настъпи по-леко.

Капитан Джеймс Фицджеймс лежеше в каютата си и слушаше. Държеше сребрист камък. Доближи го до очите си, а после го заплю. Какъвто и да беше този камък, изглежда, тъкмо той бе проклел кораба. Бе пропит от духа на смъртта. Двама моряци от китоловната лодка се бяха прекатурили зад борда, докато носеха първите образци, и бързо намериха смъртта си в ледените води. След това друг моряк загина в бой с ножове, докато се опитваше да размени парче от камъка за тютюн с един побъркал се дърводелец. А през последните няколко месеца повече от половината му екипаж се побърка — бавно и необратимо. Вина за това безспорно имаше и заседналият живот през зимата, макар че определена роля явно играеше и камъкът.

Остро почукване на вратата прекъсна мислите му.

За да си спести силите, които би му отнело ставането, той просто каза отпаднало:

— Влез.

На вратата се появи кормчията — нисък, с изцапан пуловер и с мръсно слабо червендалесто лице.

— Капитане, един-двама отново се напъват да проникнат през заграждението.

— Иди при лейтенант Феърхолм — нареди Фицджеймс и бавно се надигна. — Кажи му да събере хората.

Хвърли камъка на койката и тръгна след кормчията.

Мръсният коридор бе осветен едва-едва от малки фенери. Кормчията сви по един проход и Фицджеймс продължи сам. След няколко крачки спря пред барикада от щайги и бурета, които успешно, макар и временно, преграждаха пътя към предните помещения. От оттатъшната страна на купчината долиташе шум от местене на сандъци и пъшкане.

— Пак почват, сър — каза морякът, който стоеше до барикадата с мускет в ръце. Очите му бяха подпухнали от недоспиване. Нямаше и двайсет и по страните му все още растеше мърляв мъх, а не истинска брада.

— Скоро и без това им оставяме кораба — уморено отвърна Фицджеймс.

Дървената стълба зад тях изскърца — трима души се качваха от долната палуба. В коридора нахлу облак леден въздух и спря, когато последният намести платнището за люка на мястото му. Първият, болезнено слаб мъж с дебел офицерски шинел — лейтенант Феърхолм — се обърна към Фицджеймс:

— Сър, складът с боеприпасите е непокътнат. — От дъха пред устата му се образува облаче пара. — Макдоналд вече събира хората в голямата офицерска каюта. — Кимна към пистолета в ръката си и добави: — Въоръжени сме.

Фицджеймс огледа другите двама — изпити морски пехотинци с мускети в ръце и каза тихо:

— Благодаря, лейтенант. Да не се открива огън обаче, освен ако не получите пряка заповед.

Иззад преградата долетя остър писък, последва яростно дрънчене на тигани и тенджери. Звуците ставаха все по-безумни. А какви гадости имаше от другата страна на преградата, можеха само да гадаят.

— Стават все по-ожесточени — каза лейтенантът.

Фицджеймс кимна. Изобщо не беше подготвен за перспективата да укротява полудял екипаж, когато подаде документи за работа в Службата за арктически изследвания. С излъчването си на умен и любезен човек бързо бе напреднал в кариерата на офицер от Кралския военноморски флот и получи командването на първия си военен кораб още на трийсет. Сега, на трийсет и шест, той, когото някога наричаха „красавеца на военноморския флот“, бе изправен пред най-тежкото си изпитание.

Нямаше нищо чудно, че част от екипажа се беше побъркала. Службата през арктическата зима на кораб, заклещен от ледовете, беше нещо ужасно. Приковани месеци наред в мрак и невероятен студ, хората бяха принудени да живеят в теснотията на долната палуба. А към пораженията от скорбута и премръзването се добавяха и войнствените плъхове, клаустрофобията и психозата от принудителната изолация. Достатъчно мъчително беше да се изкара и една арктическа зима, а екипажът на Фицджеймс вече се изправяше пред трета, като към страданията му се прибавяха и оскъдните дажби. Смъртта на водача на експедицията сър Джон Франклин бе понижила още повече и без това едва тлеещия оптимизъм.