— Дъските на корпуса скърцат в протест — каза Крозиър. — Изобщо около главата ни кръжат най-лоши неща. Наредих повечето ни храна да се струпа на леда отвън и да се махнат излишните лодки. Както е тръгнало, изглежда, ще изгубим и двата кораба по-рано, отколкото си мислехме — добави с гримаса. — Само се моля бурята да попремине, преди да започнем окончателната евакуация.
След като хапнаха набързо оскъдни порции консервирано овнешко и пащърнак, Фицджеймс и хората му се присъединиха към екипажа на „Терор“, за да помогнат в разтоварването на продуктите. Оглушителните трясъци от разместването на ледовете се бяха поразредили, но корпусът на „Терор“ продължаваше да скърца. Щом изнесоха и последния сандък на леда, всички се прибраха в мрачния кораб и зачакаха природата да си каже думата.
Две денонощия тревожно се вслушваха в пукота на леда и се молеха корабът да бъде пощаден. Не беше писано обаче да стане така. Краят на надеждите им дойде бързо — ударът ги смаза без предупреждение. Масивният кораб се издигна нагоре, после полегна на една страна и част от корпуса му се пръсна като спукан балон. Пострадаха само двама души, но разрушенията бяха такива, че изобщо не можеше да става дума за ремонт. Само за миг „Терор“ получи направление за воден гроб; оставаше само да се определи часът за раздялата с него.
Крозиър нареди екипажът да се евакуира и натовари още провизии в три от останалите лодки — бяха им сложили плазове, за да ги теглят по леда като шейни. През последните девет месеца Крозиър и Фицджеймс предвидливо бяха оставили няколко лодки с храна по предполагаемия маршрут. Сега складът в Земята на крал Уилям щеше да е добре дошъл за бездомните екипажи. Между уморените моряци и припасите обаче имаше около петдесет километра пустота, покрита с неравен лед.
— Бихме могли да завземем „Еребус“ — подхвърли Фицджеймс.
— Хората са прекалено грохнали от битките помежду си и с природата — отвърна Крозиър. — Корабът ти или ще отиде на дъното, както ще се случи с „Терор“, или ще изкара още едно нещастно лято в плен на ледовете, това е истината.
— Господ да се смили над душите им — въздъхна Фицджеймс.
Екипи от по осем души затеглиха тежките лодки по неравния лед към сушата. За щастие вятърът бе отслабнал, а температурата се покачи до по-поносимите минус осемнайсет. Но свръхнапрежението, на което се подлагаха полугладните и премръзнали хора, бързо започна да си казва думата.
Като дърпаха и бутаха омразния си товар, след пет мъчителни дни стигнаха един чакълест остров — Земята на крал Уилям, известна днес като остров Кинг Уилям. Голата равнина много трудно би могла да се нарече гостоприемна — бруленият от ветровете остров с размера на щата Кънектикът разполагаше с екосистема, която едва-едва поддържаше минимум флора и фауна. Дори местните инуити го отбягваха, тъй като не го смятаха за достатъчно добра земя за лов на карибу и тюлени.
Това обаче беше неизвестно на Крозиър и хората му. От оскъдните си излизания с шейните те се досещаха, че става дума за остров в противовес с общото становище на географите през 1845 година, че това е част от северноамериканския континент. Крозиър, изглежда, знаеше това, както и още нещо: даваше си сметка, че от северозападния край на Земята на крал Уилям, мястото, където се намираха, са на почти 1600 километра от най-близкото цивилизовано място. Една жалка компания от Североизточна Канада, която поддържаше търговска фактория в тия далечни земи, при устието на Грейт Фиш Ривър, може би беше най-големият им шанс за спасение. Но откритото море между Земята на крал Уилям и устието на тази река, някъде над 300 км, означаваше, че трябва да продължат да влачат проклетите лодки по леда.
При склада Крозиър даде на моряците няколко дни почивка, като по изключение отпусна и пълни дажби, за да съберат сили за изнурителния път, който ги очакваше. А после вече нямаше как да чака — всеки загубен ден преди есенните снегове би се отразил на усилията им да достигнат заселниците в Хъдсън Бей. Опитният капитан не си правеше илюзии, че всички ще стигнат до края, че дори и до половината на пътя. Но с известен късмет неколцина от най-здравите моряци щяха да стигнат целта навреме, за да изпратят спасителна група за останалите. Това беше единственият им шанс.
Отново започнаха мъчителното теглене на лодките и установиха, че крайбрежният лед се преодолява по-лесно. Горчивата реалност обаче се завърна бързо с чувството, че са предприели поход на смъртта. Недохранените тела не издържаха на физическото напрежение от безкрайното пресилване в хапещия студ. Най-ужасното, навярно дори повече от студа, беше неутолимата жажда. След като малките им газени печки останаха без гориво, нямаше как да топят лед, за да се сдобият с прясна вода. По-отчаяните пълнеха уста със сняг, за да разтопят няколко капки, а после трепереха от студ. Също като керван, прекосяващ Сахара, пътешествениците се сблъскаха с последствията от обезводняването наред с останалите си страдания. Ден след ден и един по един хората започнаха да вехнат и да умират. Отначало копаеха плитки гробове, но след това започнаха да изоставят мъртъвците върху леда, тъй като се налагаше да пестят силите си.
Читать дальше