Клайв Къслър: Арктическо течение

Фицджеймс обаче усещаше, че има и нещо по-зловещо. Когато един от помощниците на боцмана раздра дрехите си, покатери се на мачтата и започна да ругае и да проклина носещите се ледени късове, това би могло да се приеме и за изолиран случай на лудост. Но когато три четвърти от личния състав започнаха да вият насън, да ломотят неразбираемо и да халюцинират, явно ставаше дума за друго. И когато поведението им постепенно започна да се изражда в насилствени прояви, Фицджеймс без много шум премести засегнатите в предната палуба и ги постави под карантина.

— Има нещо в кораба, което ги влудява — каза Феърхолм, все едно четеше мислите му.

Фицджеймс отвори уста да му отговори, но в същия миг една щайга полетя откъм горната част на преградата и едва не го удари по главата. В отвора се показа бледото лице на някакъв кльощав човек, чиито очи грееха в червено заради отразената светлина от свещите. Той бързо се шмугна в отвора и залази по преградата. Когато човекът със залитане стъпи на крака, Фицджеймс видя, че е един от огнярите на захранваната с въглища парна машина на кораба. Въпреки студа огнярят не носеше риза, но пък държеше голям касапски нож, отмъкнат от корабния камбуз.

— Къде са агнетата за колене? — извика той и вдигна ножа.

Преди да започне да сече, един от морските пехотинци го спря с приклада на мускета си — удари го по бузата. Ножът издрънча в една от щайгите, а човекът се строполи на палубата със стичаща се по лицето кръв.

Фицджеймс се извърна от загубилия съзнание огняр към хората от екипажа около себе си. Уморени, измъчени и отслабнали, те го гледаха за указания.

— Напускаме кораба — нареди той. — Веднага. Все още ни остава малко повече от час светлина. Тръгваме към „Терор“. Лейтенант, донесете зимното облекло в офицерската каюткомпания.

— Колко шейни да вземем?

— Няма да взимаме шейни. Всеки сам ще си носи припасите. И без излишна екипировка.

— Разбрано, сър. — Феърхолм тръгна да донесе тежките шуби, ботушите и ръкавиците, които екипажът използваше при излизане от кораба, а Фицджеймс се върна в каютата си и взе компаса, златния си часовник и няколко писма, адресирани до семейството му. Отвори корабния дневник, с трепереща ръка написа няколко реда, после въздъхна примирено и го затвори. Според традицията би трябвало да го вземе със себе си, но той реши да го остави в писалището, върху купчина дагеротипни фотографии.

Единайсет мореплаватели — запазилата ума си част от първоначалния шейсет и осем членен екипаж — го очакваха в офицерската каюткомпания. Капитанът навлече дебела шуба, обу дебелите си ботуши и поведе хората си навън.

Беше като да прекрачиш прага към леден ад.

От мрачните влажни вътрешности на кораба излязоха в блестящия свят на ослепително бялото. Виещите хали запращаха трилиони ледени кристалчета в лицата им. Беше поне минус четирийсет. Небето се беше сляло със земята и в зашеметяващия бял вихър човек не можеше да прецени кое е горе и кое — долу. Като се бореше с поривите му, Фицджеймс мина по заснежената палуба и слезе по подвижната стълба.

Вторият кораб, „Терор“, бе скован от леда на километър от тях. Безмилостните ветрове обаче ограничаваха видимостта само до метър-два. Ако не успееха да намерят „Терор“ в жестокия вятър, щяха да се лутат из ледената пустош, докато не умрат. На всеки трийсетина метра между двата кораба тъкмо заради това бяха забучени указателни колчета, но заслепяващият вихър превръщаше откриването им в огромно предизвикателство.

Фицджеймс извади компаса и провери дали се движат в посока дванайсет градуса, накъдето беше „Терор“. Беше точно на изток, но близостта на северния магнитен полюс отклоняваше стрелката на компаса. Като се молеше наум ледовете да не са се раздвижили след последните измервания, Фицджеймс се наведе над компаса и тръгна напред, пръв на въжето, за което се държаха хората му. Заклатушкаха се по леда като огромна стоножка.

Леденият вятър и навяващият сняг хапеха лицето му. Той отброи сто крачки — едва пристъпваше в снега, — спря и се огледа. Въздъхна облекчено, като видя първото указателно колче. Стигна до него, погледна отново компаса и продължи към следващото.

Колоната се движеше от колче към колче, преодоляваше с мъка възвишенията, чиято височина често надхвърляше десет метра. Фицджеймс беше съсредоточил цялата си енергия върху придвижването — умишлено бе пропъдил от съзнанието си мисълта за изоставения в ръцете на сбирщина луди кораб. Дълбоко в себе си знаеше, че това е въпрос на оцеляване, а след три години в Арктика нищо друго нямаше значение.