Клайв Къслър: Арктическо течение

Изкачиха едно снежно възвишение и Фицджеймс вдигна ръка и спря. Двата екипа от по осем души спряха зад него и хората отпуснаха ремъците. Тежката дървена лодка, натъпкана с храна и оборудване, тежеше над деветстотин килограма. Да я влачат бе все едно да мъкнат по леда носорог. Изтощените моряци се свлякоха на колене.

Небето беше ясно и снегът блестеше ослепително. Фицджеймс свали защитната си маска и мина от човек на човек — казваше на всекиго по нещо окуражително и същевременно преглеждаше крайниците на хората си за следи от измръзване. Беше почти приключил с втория екип, когато един от моряците се провикна:

— Сър, това е „Еребус“! Освободил се е от леда!

Фицджеймс се обърна. Човекът, който бе извикал, се освободи от ремъците си, забърза към брега и стъпи на замръзналото море.

— Стрикланд! — викна строго Фицджеймс. — Спри!

Морякът все едно не го чу — бързаше по коварния лед към едно тъмно петно на хоризонта, Фицджеймс се вгледа в него и сърцето му подскочи. На хоризонта — далече-далече от тях — ясно се виждаше черният корпус и мачтите на голям кораб. Нямаше кой друг да е, освен „Еребус“.

Стрикланд имаше право. Корабът явно се беше освободил от ледения плен.

Фицджеймс отиде до лодката, бръкна под една седалка, извади сгъваем далекоглед и го насочи към далечния кораб. Да, наистина беше „Еребус“. Със свитите си платна и празната палуба приличаше на кораб-призрак. Без особено вълнение Фицджеймс се зачуди дали лудите в него знаят, че се движат. Вгледа се по-внимателно и видя, че корабът всъщност не плува, а продължава да е замръзнал в огромна плоча лед и се движи с кърмата напред.

„Еребус“ беше запечатан в ледена плоча, която се бе отцепила от замръзналото море и се носеше на юг. Шансовете му да оцелее мъничко се бяха повишили, но рискът разгъващият се лед да го строши като орехова черупка си оставаше.

— Рийд, Съливан, настигнете Стрикланд и го върнете — заповяда Фицджеймс.

Двамата се втурнаха след Стрикланд, а Фицджеймс заоглежда кораба в опит да открие някакви повреди по корпуса или следи от живот. Разстоянието обаче беше прекалено голямо, за да види такива подробности. В мислите си се върна към командира на експедицията Франклин, чийто труп лежеше в сандък с лед в трюма. Не беше изключено останките му все пак да бъдат кремирани в Англия, помисли си капитанът с ясното съзнание, че собствените му шансове да се завърне у дома, жив или мъртъв, не са кой знае какви.

След половин час Рийд и Съливан се завърнаха. И двамата гледаха в земята. Съливан държеше шала, с който Стрикланд бе загръщал лицето и врата си.

— Къде е Стрикланд? — попита капитанът.

— Пропадна — обясни Съливан, корабен техник с тъжни сини очи. — Опитахме се да го издърпаме, но потъна, преди да го хванем както трябва. — И вдигна замръзналия шал, за да покаже какво са успели да спасят.

Не че имаше значение. И да го бяха измъкнали, щеше да умре, преди да го преоблекат в сухи дрехи. На Стрикланд всъщност му беше провървяло. Поне беше умрял без мъки.

Фицджеймс тръсна глава и извика на хората си:

— Да тръгваме!

По пътя на юг напрежението растеше. Лека-полека моряците се разделиха на две групи в зависимост от физическото си състояние. Крозиър и малка група от „Терор“ поеха по маршрут покрай брега с петнайсетина километра преднина пред останалите. Фицджеймс ги следваше, а на няколко километра по-назад кретаха три-четири групи изоставащи, най-слабите и най-болните — те всъщност можеха спокойно да се броят за умрели. Фицджеймс вече бе загубил трима от хората си и сега разполагаше само с тринайсет души за тежкия товар.

Слабият вятър и умерената температура бяха обнадеждаващи, но скоро нещата се промениха. Като приближаващ се траурен креп от запад се надигнаха черни облаци и връхлетяха яростно. Зли вихрушки плъзнаха по леда и безмилостно зашибаха острова. Вятърът бе толкова безмилостен, че Фицджеймс нареди да обърнат лодката и да потърсят спасение под корпуса й. Цели четири дни вятърът блъскаше по лодката като чук. Затворени почти без храна и без топлина, освен от собствените си тела, изтощените хора започнаха да се предават.

Също като другите Фицджеймс ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си. Когато краят наближи — а с него и краят на бурята, — го обзе странен пристъп на енергия, може би заради любопитството на умиращия. Той се изкатери през телата на другарите си и се измъкна навън. Краткото стихване на ураганния вятър бе изчистило гледката надалече.