Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

Тя отвори очи и огледа познатите й вече стени на кабината. Но странно, стаята започна да се отдалечава от нея. Предметите ту изпъкваха ясно, ту се замъгляваха и губеха очертания. Пикочният й мехур й даваше сигнал да отиде в тоалетната, но тялото й отказваше да се подчини на всякаква команда за размърдване. Като че ли всеки неин мускул се бе вледенил. В този момент вратата се отвори и Ли, сервитьорът, влезе с още един азиатски моряк.

Ли не се усмихваше.

Как е възможно такова нещо, помисли си тя. Сервитьорът няма право да нахлува в кабината й, докато се е уединила и лежи гола в леглото. Сигурно сънува някакъв налудничав сън, породен от обилното ядене и пиене, някакъв кошмар, подклаждан от пожара в стомаха й поради лошо храносмилане. Ли я пренесе внимателно през вратата и по коридора я изнесе на палубата.

Там видя неколцина корейски моряка, чиито кръгли лица бяха ярко осветени от високите прожектори. Те повдигаха обемисти денкове и ги пускаха зад бордовата ограда. Изведнъж един от денковете се вторачи в нея. Това беше пепелявото лице на младия четвърти офицер, с очи, разширени от изумление и ужас. После и той изчезна зад борда.

Ли се беше навел над нея и правеше нещо с краката й. Тя не чувстваше нищо, само някаква летаргична скованост. Оказа се, че кореецът увива около глезените й ръждясала верига.

Защо ли го правеше, запита се тя със замъглено съзнание. Продължи да го гледа безразлично и когато той я повдигна. После я пусна и тя полетя в мрака.

Почувства силен удар, който изкара дъха й от дробовете. Над нея се затвори вълна от нещо студено и гъвкаво. Безмилостно налягане обгърна тялото й и я повлече надолу, притискайки вътрешностите й като в гигантско менгеме.

Тъпанчетата й се спукаха и в същия този миг на неописуема болка съзнанието й се избистри напълно и тя разбра, че не сънува. Отвори уста, за да нададе истеричен вик.

Не излезе никакъв звук. Малко след това увеличаващата се плътност на водата смаза гръдния й кош. Безжизненото й тяло се понесе надолу към разтворените обятия на бездната, дълбока три хиляди метра.

25 юли 1989, залива Кук, Аляска

Черни облаци се носеха заплашително над морето откъм остров Коудиак и превръщаха наситения синьо-зелен цвят на повърхността в оловносив. Оранжевото зарево на слънцето угасна като духната свещ. За разлика от повечето бури, които нахлуваха от залива Аляска и пораждаха ветрове със скорост от осемдесет до сто и шейсет километра в час, тази донесе умерен бриз. Заваля дъжд, отначало слаб, после се превърна в порой, който зашиба морето до бяла пяна.

Застанал на крилото на капитанския мостик на катера на бреговата охрана „Катауаба“, лейтенант командир Еймос Доувър се взираше през бинокъла, напрягайки се да проникне с поглед през проливния дъжд. Имаше чувството, че гледа в блещукаща театрална завеса. Видимостта бе намаляла до четиристотин метра. Усещаше дъжда по лицето си студен и още по-студен, когато се процеждаше през високо вдигнатата яка на шубата му и капеше във врата му. Накрая той изплю подгизналата цигара през борда и влезе в сухата и топла кабина на щурвала.

— Радар! — извика той рязко.

— Виждам го на шестстотин и петдесет метра право напред и приближава — отвърна операторът, без да вдига поглед от мъничките изображения върху екрана.

Доувър разкопча шубата си и избърса мокрия си врат с носна кърпа. Последното нещо, което очакваше, беше да си има неприятности в умерени атмосферни условия.

Рядко се случваше някой кораб от риболовна флота или частен плавателен съд да изчезне посред лято. Сезонът, в който заливът ставаше опасен и непрощаващ, беше зимата. Тогава леденият арктически въздух се сблъскваше с по-топлия, който се надигаше от течението Аляска и активизираше невероятни ветрове и яростни вълни, които разбиваха корпусите и заледяваха палубните конструкции, докато плавателният съд станеше неустойчив, прекатурваше се и потъваше като тухла.

От плавателен съд, представил се като „Ейми Мари“, се бе получил сигнал за бедствие. След едно набързо изпратено SOS бе съобщено местоположението по системата „Лоран“ и думите „… мисля, че всички умират“.

На повторните повиквания с искания за допълнителна информация радиото на борда на „Ейми Мари“ остана глухо.

За търсене по въздуха не можеше и дума да става, докато времето не се изяснеше. Всички кораби в радиус от сто морски мили промениха курса си и се задвижиха с пълна пара, за да откликнат на сигналите за помощ. Доувър сметна, че поради по-високата си скорост „Катауаба“ ще стигне пръв до нуждаещия се съд. Мощните му дизелови двигатели вече изпревариха един товарен кораб и един риболовен, оставяйки ги да се клатушкат далеч зад него.