Клайв Къслър: Портата на дявола

Кокрейн вървеше през бялото поле на път към гарата. Големите клечки в ЦЕРН – физиците и другите учени – използваха служебни коли с шофьори и подгряващи се седалки.

Кокрейн не беше физик, нито пък се занимаваше с теория на частиците или с нещо от рода. Той, разбира се, беше образован човек. Познаваше добре електромагнитната теория, имаше двайсет години опит в работата с пренос на енергия и беше добре заплатен. Но физиците и другите учени, които се занимаваха с градивните частици на вселената обираха цялата слава в ЦЕРН. За тях Кокрейн беше просто високоплатен механик. Те бяха по-големи от него. Дори машината, по която работеше, беше по-голяма от него. Всъщност тя беше по-голяма от всеки.

Големият адронен колайдър беше най-големият научен инструмент в света. Тунелите му описваха обръч, дълъг двайсет и седем километра, който излизаше извън територията на Швейцария – във Франция. Кокрейн бе помогнал за проектирането и изграждането на свръхпроводимите магнити, които ускоряваха частиците в тунелите. И после, като служител на ЦЕРН, се грижеше за поддръжката им.

Когато беше включен, ГАК поглъщаше огромно количество енергия, по-голямата част от която отиваше за магнитите на Кокрейн. След като бъдеха охладени до 168 градуса под нулата, те можеха да ускорят протоните приблизително до скоростта на светлината. Частиците в ГАК пътуваха толкова бързо, че за секунда обикаляха единайсет пъти въпросните двайсет и седем километра.

Единственият проблем за Кокрейн беше, че дори и един от магнитите да се повреди, цялата машина излизаше от строя за дни, понякога дори за седмици. Преди няколко месеца се беше вбесил, когато един от подизпълнителите инсталира второкачествено електрическо табло, което бързо се повреди. Този случай още не му излизаше от ума. Машина за десет милиарда долара бе аварирала, защото някой бе решил да спести една шепа евро.

Отне му три седмици да поправи щетите, като всеки ден началството му дишаше във врата. Някак си това се оказа негова грешка. Ами да, винаги той беше виновен!

Сега нещата вървяха добре, но физиците и шефовете на ЦЕРН като че ли смятаха магнитите за слабото звено на системата. Затова държаха Кокрейн на къса каишка и той едва ли не живееше в центъра.

Това го вбеси за миг, но после сви рамене. Скоро нямаше да е негов проблем.

Кокрейн продължи през снега към гарата. В известен смисъл снегът беше плюс. Щяха да останат следи, а той искаше тази нощ да има следи.

Излезе на перона и погледна часовника си. Пет минути до следващия влак. Точно навреме. Перонът беше празен. След около пет минути щеше да пътува към новия си живот. Живот, който със сигурност щеше да е много по-добър от сегашния му.

Тогава някой го повика:

– Алекс?

Кокрейн се обърна и се взря надолу по перона. Някакъв мъж се изкачваше по стълбите в другия край и тръгна към него. За миг мъжът мина под халогенните лампи.

– Сигурен бях, че си ти – каза мъжът, щом приближи.

Кокрейн го позна – Филип Ревоар, заместник-шеф на охраната в ГАК.

Гърлото му се сви. Надяваше, че не е станало нещо. Не и тази нощ. Не и тази нощ!

Конкрейн извади телефона си, за да се увери, че не са го търсили. Нямаше съобщения. Нямаше обаждания. Какво правеше тук Ревоар, за бога?

– Филип – поздрави го той възможно най-ведро. – Мислех, че в момента подготвяте сутрешния цикъл.

– Свършихме си работата – отвърна Ревоар. – Нощната смяна ще се погрижи за останалото.

Внезапно Кокрейн стана нервен и започна да се поти въпреки студа. Усещаше, че появата на Ревоар не е просто съвпадение. Дали бяха открили нещо? Дали знаеха за него?

– Влак ли чакаш? – попита той.

– Разбира се – отвърна шефът на охраната. – Кой кара в такова време?

В такова време? Няколко сантиметра сняг в нормален зимен ден в Женева. Всички карат в такова време.

Ревоар се приближи и мислите на Кокрейн запрепускаха. Знаеше само едно – нямаше да позволи шефът на охраната да пътува с него. Не и тук, не и сега.

Помисли дали да не се върне в ГАК. Да каже, например, че е забравил нещо. Погледна си часовника. Нямаше време. Чувстваше се като в капан.

– Ще пътувам с теб – каза Ревоар и извади малко плоско метално шише. – Може да пийнем заедно.

Кокрейн погледна към релсите. Чуваше, че влакът идва. В далечината се виждаше сиянието на светлините му.

– Ами аз… – започна Кокрейн.

Преди да довърши, чу стъпки зад гърба си, още някой се качваше по стълбите. Обърна се и видя двама мъже с разкопчани черни палта.