Клайв Къслър: Портата на дявола

За секунда Кокрейн реши, че са хора на Филип, мъже от охраната, или дори полицаи, но истината бе изписана красноречиво на лицето на Ревоар. Той ги гледаше с подозрение, опитът в оценката на риска без съмнение му подсказваше това, което Кокрейн вече знаеше – тези мъже носеха неприятности.

Кокрейн се опита да мисли, опита се да намери начин да предотврати онова, което щеше да се случи, но мислите му се движеха съвсем мудно в този студ. Преди да успее да продума, мъжете извадиха оръжия – картечни пистолети. Единият бе насочен към него, а другият към Филип Ревоар.

– Да не си мислиш, че сме ти се доверили? – обърна се единият мъж към Кокрейн.

– Какво става? – обади се Ревоар.

– Млъкни! – нареди другият, като насочи пистолета си към него.

Другият сграбчи Кокрейн за рамото и го придърпа към себе си. Ситуацията излизаше от контрол.

– Идваш с нас! – нареди мъжът. – Искаме да сме сигурни, че ще слезеш на правилната гара.

Вторият мъж се изхили и за миг отклони погледа си към Кокрейн. Ревоар използва това и нападна. Заби коляно в слабините му и двамата се сборичкаха. Кокрейн не знаеше какво да стори, но когато другият се обърна да стреля, той хвана ръката му и я изви нагоре. Пистолетът изгърмя и изстрелът изтрещя в тъмното.

Кокрейн нямаше избор, хвърли се напред, събори по-едрия мъж и се сборичка с него на земята. Удар с опакото на ръка го зашемети. Лакът се заби в ребрата му и той се претърколи настрани.

Докато се надигаше, видя как Ревоар удря с глава другия убиец. След като го обезвреди за известно време, той се втурна към онзи, който току-що беше отхвърлил Кокрейн от себе си. Започнаха да се борят за оръжието, като си разменяха свирепи удари.

Чу се силно бучене, влакът завиваше по линията на триста метра от гарата. Кокрейн вече чуваше скърцането на спирачките.

– Алекс! – извика Ревоар.

Убиецът го беше притиснал към земята и насочваше оръжието си към главата му. Охранителят отблъскваше ръката му с всички сили, но после я придърпа към себе си и явно изненада убиеца. Заби зъби в нея и онзи дръпна ръката си инстинктивно. Пистолетът излетя от хватката му и се приземи в снега до Кокрейн.

– Застреляй го! – извика Ревоар, като държеше мъжа и се опитваше да го обездвижи.

Грохотът на влака бумтеше в ушите на Кокрейн. Сърцето бумтеше в гърдите му, докато вдигаше пистолета от земята.

– Застреляй го! – изкрещя пак Ревоар.

Кокрейн се озърна към линията. Разполагаше само с няколко секунди. Трябваше да избира. Прицели се в убиеца, после свали пистолета и стреля.

Главата на Филип Реноар се люшна назад и струя кръв плисна по покрития със сняг перон.

Ревоар беше мъртъв, а убиецът със сивото палто го задърпа към сенките и го хвърли зад една от пейките точно когато влакът наближи стената от дървета в края на гарата.

Кокрейн напъха оръжието в колана си и го покри с ризата. Гадеше му се.

– Трябваше да дойдете с подкрепление – каза той.

– Нямаше как – отвърна мнимият му нападател. – Нямаме достатъчно хора.

Влакът влизаше в перона сред облаци сняг.

– Трябваше да изглежда като отвличане – надвика Кокрейн бученето.

– И така ще изглежда – отвърна мъжът, замахна с дясната си ръка, удари Кокрейн в слепочието и щом той се свлече на земята, го ритна в ребрата.

Влакът спря на перона точно когато двамата нападатели вдигнаха Кокрейн и го завлякоха надолу по стълбите.

Кокрейн бе замаян, объркан и дезориентиран, докато го влачеха. Чу няколко изстрела, а после виковете на пътниците, които слизаха от почти празния влак.

Набутаха го на задната седалка на някакъв седан и той се втренчи през прозореца, докато фучаха по улиците през падащия сняг.

Източният Атлантически океан, 14 юни 2012 г.

Водите на Източния Атлантик се вълнуваха леко под кила на „Кинджара Мару”, който напредваше към Гибралтар. Корабът се движеше с 8 възела, половината от максималната му скорост, но пък най-ефективната, що се отнася до разхода на гориво.

Капитан Хайнрих Нордгрюн стоеше в климатизирания мостик и не откъсваше очи от екрана на радара. Времето беше добро, а движението оскъдно.

Пред тях нямаше кораби, а зад тях – само един. Супертанкер на петнайсетина километра. Това бяха най-големите кораби по вода, по-големи дори от американските самолетоносачи, твърде големи, за да бъдат използвани в Панамския или Суецкия канал, и често имаха водоизместимост петстотин хиляди тона, когато бяха максимално натоварени. Найвероятно корабът зад тях беше празен, ако се съдеше по скоростта, която развиваше.