Клайв Къслър: Портата на дявола

Едната част от мисията се беше провалила, но поне още имаха стоманените сандъци – каквото и да съдържаха те. ЦРУ може и да беше тайна организация, но все пак имаха офиси и адреси. Хъдсън нямаше да остави нещата така, щеше да ги открие и да чука на вратата им, докато някой не му отвори и не му плати.

Той се обърна и стреля отново към терминала. И в този миг забеляза фаровете на две коли, които се приближаваха от другия край на рампата. Не беше предполагал, че са и моторизирани.

Хъдсън се втурна по стълбата и се шмугна през вратата точно когато един куршум рикошира в гладката обшивка на самолета.

– Давай! – изкрещя Хъдзън.

– Ами пътникът ни?

– Твърде е късно за него!

Помощник-пилотът натисна контролния лост напред, а Хъдсън затръшна вратата и завъртя дръжката надолу точно когато самолетът се плъзна по пистата. Трясък от счупено стъкло надмогна бученето на двигателите.

Той се обърна и видя, че тялото на Чарли Симпкинс се е свлякло върху централното табло, все още придържано от колана.

– Чарли?

Самолетът продължаваше да се движи. Хъдсън се стрелна напред. Влезе в кабината и в този миг прозвучаха още два изстрела.

Хъдсън се хвърли на пода. Без да става, той протегна ръка и натисна лостовете напред. Двигателите зареваха, а той пропълзя под пилотското кресло и натисна силно десния педал. Големият самолет започна бавно да завива. Макар да се движеше тромаво, той все повече набираше скорост.

Още един куршум удари металната повърхност зад Хъдсън Последваха още два. Хъдсън реши, че вече е завил достатъчно и самолетът се насочва далеч от терминала. Седна на креслото и насочи самолета към пистата.

Сега вече нямаше връщане назад. Самолетът се движеше в правилната посока и Хъдсън не възнамеряваше да чака разрешение за излитане. Той натисна лостовете докрай и големият самолет започна да ускорява.

За секунда-две се чуваше как куршумите пробиват дупки в металната кожа на машината, но скоро самолетът излезе от обхвата на стрелците и се понесе с рев по бетона.

Заради лошото време и строшеното вляво стъкло, Хъдсън едва виждаше червените светлини, които бележеха края на пистата. Приближаваха се бързо.

Хъдсън свали задкрилките с пет градуса, изчака да останат стотина метра до края на пистата и рязко дръпна щурвала към себе си. Самолетът вдигна нос, поколеба се една дълга, влудяваща секунда и се отлепи от земята. Колесникът премина през високата трева.

Самолетът започна да набира височина. Хъдсън го насочи на запад, прибра колесника и се протегна към другия пилот.

– Чарли? – разтърси го той. – Чарли!

Симпкинс не реагира. Хъдзън попипа пулса му. Пръстите му не откриха успокояващото туптене.

– По дяволите! – изпъшка той.

Още една жертва. Преди половин десетилетие, през войната загуби много приятели, но тогава имаше причина. Сега не беше сигурен дали е така. Дано онова в сандъците си заслужава живота на двамата мъже.

Той облегна тялото на Симпкинс назад в седалката и се съсредоточи върху пилотирането. Насрещният вятър беше силен, имаше и доста сериозна турбуленция. Хъдсън се взираше в стената от тъмносива мъгла, докато самолетът се издигаше през облаците. Знаеше колко коварно и опасно е това.

Не виждаше нищо – нито хоризонт, нито каквото и да било друго, по което да прецени къде се намира самолетът и знаеше, че не може да разчита на сетивата и усещанията си. Много пилоти бяха забивали самолетите си право в земята в подобни условия, като през цялото време си бяха мислили, че летят напред и поддържат височина.

Не бяха малко и пилотите, които бяха обръщали надолу или настрани идеално изравнен самолет, защото сетивата им подсказвали, че се обръщат и падат. Беше като да си пиян и да имаш чувството, че леглото се върти – знаеш, че не е така, но не можеш да контролираш усещането.

За да избегне подобна опасност, Хъдсън гледаше само към уредите. Така беше сигурен, че крилете са изравнени, а наклонът на изкачване е закован на безопасните пет градуса.

На шестстотин метра височина и почти на пет километра от летището времето се влоши още. Турбуленцията разтърси самолета, силни възходящи и низходящи въздушни течения го дърпаха така здраво, че заплашваха да го разкъсат. Дъждът шибаше предното стъкло и металната обшивка скърцаше тъжно. Благодарение на ускорението водата не влизаше през дупката на предното стъкло, но все пак в кабината пръскаше влага, а постоянният шум напомняше на движещ се с пълна скорост товарен влак.