Клайв Къслър: Портата на дявола

– Но ти каза, че тук няма да ни намерят.

– Така е – отвърна Хъдзън. – Но когато не ни намерят там, където „могат да ни намерят”, ще започнат да търсят навсякъде. Вероятно вече са започнали.

Хъдсън отново дръпна от цигарата. Не беше сигурен дали руснаците ще ги търсят на Азорските острови. Но двама американци и един чужденец, които кацат със самолет за международни полети и после се мотаят цели три дни, без да говорят с никого, определено не могат да останат незабелязани.

– По някое време ще трябва да решиш от кое се страхуваш повече – продължи той, като кимна към самолета, който си стоеше самотно под ситния дъждец. – От малко турбуленция, или от нож в корема.

Тарасов вдигна очи към разпененото тъмно небе. Сви рамене и протегна ръце напред, с дланите нагоре, като човек, който се опитва да покаже на света, че няма пари.

– Но не можем да летим в такова време, нали? – попита с надежда в гласа.

– Не можем да кацнем – уточни Хъдсън. – Не можем да кацнем в такова време! – натърти отново и направи движение с ръка, сякаш самолет се снижава и захожда към пистата. – Но със сигурност можем да излетим – продължи той и издигна ръката си. – А после можем да се отправим на запад. По пътя ни няма планини. Само океан… и свобода.

Тарасов поклати глава, но Хъдсън видя, че руснакът започва да се колебае.

– Проверих какво е времето в Ню Йорк – продължи да натиска пилотът с поредната лъжа. Не беше правил такова нещо, не искаше някой да се досети за дестинацията им. – Ще е ясно през следващите четирийсет и осем часа, но след това…

Тарасов като че ли разбра.

– Или тръгваме сега, или оставаме тук за цяла седмица.

Като че и двата варианта не се харесаха на руснака. Той погледна към земята, а после към големия сребрист самолет с четири масивни бутални двигателя и елегантна тройна опашка. Втренчи се в дъжда и в пелената на нощта.

– И ще можеш да се справиш?

Хъдсън хвърли цигарата на земята и я стъпка с ботуша си. Успя.

– Да, мога да се справя – отвърна той. Тарасов кимна неохотно.

Хъдсън погледна към самолета и махна с ръка. Чу се рязък звук от запалване на мотор и двигател номер три избълва черен дим. Свещите дадоха искра и големият радиален двигател се съживи. След миг огромното витло се завъртя с хиляда и петстотин оборота в минута, като разсичаше дъжда и го пръскаше зад самолета. Секунди по-късно оживя и двигател номер едно.

Хъдсън се надяваше да убеди пътника си да полетят, затова остави Чарли Симпкинс, втория пилот, в самолета и му каза да подготви машината за полет.

– Хайде! – каза Хъдсън.

Тарасов пое дълбоко въздух и тръгна към чакащия самолет. Не бе стигна и средата на пътя, когато се чу гръм. Изстрелът отекна над мократа писта, Тарасов полетя напред и се извъртя на една страна.

– Не! – изкрещя Хъдсън.

Хукна към Тарасов, сграбчи го, вдигна го на крака и го повлече към самолета. Чу се още един изстрел. Куршумът пропусна целта и ожули бетона вдясно от руснака.

Тарасов се препъна.

– Хайде! – извика Хъдсън и се опита да го изправи.

Следващият куршум уцели него, улучи го в рамото и го завъртя. Той падна на земята и се претърколи. Куршумът дойде отгоре, явно стреляха отвисоко. Хъдсън предположи, че стрелецът е на покрива на терминала.

Той присви очи от болка и извади Колт 45-калибър от нараменния си кобур. Завъртя се и се прицели към покрива на сградата. Стреляше на сляпо в посоката, където предполагаше, че се намира снайперистът.

След като стреля четири пъти, му се стори, че вижда приведена фигура на ръба на покрива на терминала. Стреля отново, сграбчи Тарасов и го задърпа заднишком към самолета. Влачеше го по земята, докато не стигна до стълбата в предната част на самолета.

– Ставай! – извика Хъдсън и се опита да вдигне руснака.

– Не… мога – отвърна омаломощено Тарасов.

– Ще ти помогна – каза Хъдсън. – Просто трябва да…

Докато се опитваше да изправи Тарасов на крака, изтрещя още един изстрел и руснакът се стовари по очи на земята.

Хъдсън се скри зад стълбата и изкрещя към отворената врата на самолета.

– Чарли!

Не последва отговор.

– Чарли! Какво е положението?

– Готови сме за излитане! – чу се глас отвътре.

Хъдсън чу как и последният двигател заработи. Сграбчи Тарасов и го преобърна. Тялото на руснака се отпусна в ръцете му като парцалена кукла. Последният изстрел го беше улучил във врата. Очите му се взираха безжизнено в небето.

– По дяволите! – не се сдържа Хъдсън.