Клайв Къслър - Портата на дявола

Заради строшеното стъкло и дупките от куршуми по корпуса, Хъдзън не можеше да херметизира самолета. Въпреки това се издигна до четири хиляди и двеста метра, без да стане нетърпимо студено. Посегна зад седалката и докосна зелената бутилка, пълна с чист кислород – щеше да му потрябва при по-голяма височина.

Още една вълна на турбуленция разтърси самолета, но при тази скорост и с четири работещи двигателя, Хъдзън се надяваше, че ще успее да мине през бурята.

„Констелейшън” беше един от най-модерните самолети. Проектирана от „ Локхийд” заедно със световноизвестния авиатор Хауърд Хюс, машината можеше да поддържа скорост от 350 възела и да измине четири хиляди и двеста километра с едно зареждане. Ако бяха отвели Тарасов малко по на запад, Хъдсън можеше да прелети от Нюфаундленд до Бостън, без да спира.

Той се обърна, за да провери курса. Беше се отклонил по на север, отколкото възнамеряваше. Зае се да коригира посоката, но усети леко замайване. След миг светна една от аварийните лампи.

Генераторът на първия двигател отиваше по дяволите и двигателят започна да тресе. След миг вторият двигател започна да прекъсва и светна аварийната лампа на електрическата система.

Хъдсън се опита да се концентрира. Бе замаян, сякаш беше дрогиран. Попипа раната на рамото си. Болеше го, но нямаше представа колко кръв е изгубил.

На контролното табло пред него изкуственият хоризонт – инструмент, който пилотите използват, за да изравняват самолета, когато нямат видимост – се въртеше. Жироскопът също се въртеше като бесен.

Като че ли и самолетът беше получил световъртеж.

Хъдсън погледна стария компас – древен инструмент, към който пилотите прибягваха само в краен случай, когато всичко останало излезеше от строя. Според показанията му самолетът завиваше наляво. Хъдсън опита да изправи курса, но изви машината твърде много в противоположната посока. Прозвуча сигналът за загуба на скорост, а след миг по цялото контролно табло светнаха аварийни лампички. Алармата за скоростта отново избуча в ухото му. Чу се и предупредителният сигнал за колесника.

Съвсем наблизо проблесна мълния и го заслепи, той се зачуди дали е ударила самолета.

Грабна радиото, превключи на късовълновата чистота, дадена му от ЦРУ, и започна да предава:

– Мейдей, Мейдей, Мейдей 1! Тук е…

Самолетът подскочи надясно, а после наляво. Мълнията удари отново. Милионволтовата искра мина точно пред очите му. Хъдсън почувства удара през радиото, хвърли микрофона като горещ картоф и той се залюля на кабела си под таблото.

Хъдсън посегна към микрофона, но не успя да го хване. Наведе се още напред и се протегна. Пръстите му го напипаха. Издърпа го, готов да предава отново.

Погледна нагоре точно когато облаците изчезнаха и черните води на Атлантика изпълниха хоризонта.

1Международен сигнал за помощ. – Бел. ред.

Женева , Швейцария, 19 януари 2011

Александър Кокрейн крачеше в тишината по една улица в Женева. Минаваше дванайсет през нощта. Снегът се сипеше леко, но безкомпромисно затрупваше заспалия град. Седемте сантиметра снежна покривка, натрупана през деня, бързо се увеличаваха. Добре, че нямаше вятър и нощта беше тиха и спокойна.

Кокрейн свали плетената си шапка, загърна се по-плътно в тежкото си вълнено палто и пъхна ръце дълбоко в джобовете. Швейцария през януари. Снегът се очакваше и почти винаги идваше, но все хващаше Кокрейн неподготвен.

Причината бе, че Кокрейн прекарваше дните си на сто метра под земята – в тунелите и контролната зала на огромния ускорител на частици, наречен Големия адронен колайдър. ГАК беше проект на Европейския съвет за ядрени проучвания, който бе по-познат под съкращението ЦЕРН, от първите букви във френското наименование (Conseil Europeen pour la Recherche Nucleaire).

Температурата в контролната зала на ГАК винаги беше точно 20 градуса по Целзий, осветлението беше постоянно, а помещенията бяха изпълнени с неизменния шум от безкрайното жужене на генератори и пулсираща енергия. Няколко часа долу по нищо не се различаваха от няколко дни, или от няколко седмици. Времето сякаш беше спряло.

Но разбира се, не беше. Кокрейн често се изумяваше колко различен изглежда светът на повърхността. Сутринта беше влязъл в сградата под синьо небе и при сух студ. Сега облаците бяха гъсти, плътни и ниски, озарени отдолу от оранжевото сияние на Женева. Всичко бе покрито със сняг, от който нямаше и помен преди дванайсет часа.