Мишел Зинк - Бранителката на портата

Мъча се да го спра, като чупя клоните и шубраците по пътя си, а те шибат и дерат лицето ми, докато се нося като вихър през тях. Искам да се събудя от този сън, да избягам от това пътуване. Ала нямам време да си съставя план, защото се спъвам в коренището на един дънер и падам, като тупвам на земята толкова тежко, че ми причернява пред очите. Подпирам се с длани и се опитвам да се изправя. Струва ми се, че ще се измъкна. Че ще стъпя отново на крака и ще продължа да тичам. Но в същия миг усещам една ръка да ме сграбчва за рамото.

В ухото ми някой просъсква:

— Отвори Портата.

Сядам в постелята си и усещам, че по врата ми са полепнали навлажнените ми от пот коси; едва сдържам писъка си.

Дишам бързо и на пресекулки, сърцето бие в гърдите, сякаш все още тупти в унисон с неговото. Дори нахлуващата през процепа на завесите светлина не може да укроти ужасената още в началото на съня душа и изчаквам няколко минути, като си казвам, че това е само сън. Непрекъснато си го повтарям, докато сама започвам да си вярвам.

Но само докато зървам кръвта върху възглавницата си.

Вдигам ръка да докосна лицето си. Когато я отдръпвам, разбирам какво е станало. Кървавите петна не лъжат.

Прекосявам стаята и отивам до тоалетната масичка, отрупана с бурканчета крем, помада и шишенца парфюм, и едва разпознавам отражението си в огледалото. Косата ми е разчорлена, а очите ми излъчват черен страх.

Драскотината върху бузата ми не е голяма, ала ясно личи какво я е направило. Взирам се в кървавото петно върху лицето си и си спомням за клоните и драките, които го шибаха, докато бягах от Самаил.

Иска ми се да отрека, че съм направила пътуването си съвсем сама и насила, защото двете със Соня бяхме стигнали до заключението, че това няма да е никак разумно, въпреки факта, че в Равнината силата ми расте неимоверно. Нищо, че не е по-голяма от Сонината. Едно е сигурно обаче: моите способности са нищо в сравнение със стремежите и могъществото на Душите и с тези на сестра ми.

Силно опъвам тетивата на лъка си и я задържам за миг, преди да пусна стрелата. Тя свисти във въздуха и шумно се забива в центъра на мишената, поставена на трийсет метра от мен.

— Уцели в десетката! — възкликва Соня. — И то от какво разстояние!

Поглеждам към нея и се хиля, защото си спомням как пропусках целта от четири-пет метра, макар че се бях възползвала и от помощта на господин Фланигън, ирландеца, когото бяхме наели да ни въведе в майсторството на стрелбата с лък. Облечена в мъжки брич и опънала лъка с такъв чалъм, сякаш стрелям, откакто се помня, сега усещам в жилите си и адреналин, и увереност в силите си.

И все пак намирам, че не мога да изпитам пълно удовлетворение от умението си. Всъщност желанието ми е да победя сестра си, затова, щом идва ред да пусна стрелата, аз си представям, че отсреща стои тъкмо тя. След всичко случило се напоследък предполагам, че ще се радвам да я видя как пада, но все пак усещам, че щом става дума за Алис, не съм способна да изпитам толкова елементарно чувство. В такива случаи сърцето ми се изпълва със смесица от гняв и тъга, горчивина и съжаление.

— Опитай и ти.

Усмихвам се и се старая да говоря с весел глас, като окуражавам Соня да се прицели в използваната вече мишена. Правя го, макар и двете да сме наясно, че едва ли ще я уцели. Оказва се, че Сонините умения да разговаря с мъртвите и да пътува из Равнината нямат нищо общо с умението й да използва лъка и стрелата.

Тя обелва театрално очи и вдига лъка до крехкото си рамо. Тази мимолетна гримаса от нейна страна ме кара да се усмихна, защото до неотдавна Соня не би си позволила подобна само ирония — беше твърде сериозна.

Тя поставя стрелата, опъва тетивата, а ръцете й треперят от усилието. Стрелата излита и вибрира във въздуха, после безшумно се приземява в тревата на няколко метра от мишената.

— Уф! Достатъчно унижения за днес, какво ще кажеш? — и без да дочака отговор, продължава: — Да откараме ли конете на водопой при езерото преди вечеря?

— Добре — отговарям аз, без да си правя труда да помисля върху предложението й; нямам никакво желание да се откажа от свободата, която ми предлага Уитни гроув, и да я разменя срещу стегнатия корсет и официалната вечеря в къщата.

Мятам през рамо лъка, събирам стрелите в мешката, прекосяваме стрелбището и се отправяме към конете.

Яхваме ги и ги пришпорваме през полето към проблясващата синева на езерото в далечината. Прекарала съм толкова много часове върху гърба на Сарджънт, че да го яздя, се е превърнало в моя втора природа. Докато се движим нататък, се наслаждавам на тучната зеленина, простираща се във всички посоки. Наоколо не се вижда жива душа и самотният пейзаж ме кара за кой ли път да изпитам дълбока благодарност за спокойния пристан, който Уитни гроув ми предоставя.