Мишел Зинк - Бранителката на портата

Докъдето ни виждат очите, е само поле. Наслаждаваме се на усамотението, което ни е нужно, за да яздим, облечени в мъжки бричове, и да се упражняваме в стрелба с лък — и двете занимания трудно биха се вписали в обичайното ежедневие на две млади лондончанки. А тъй като помощната къща в Уитни гроув е доста старомодна и не е подходяща за живеене, в нея се преобличаме за езда и сегиз-тогиз пием чай след напрежението от тренировките.

— Ще те изпреваря! — вика Соня през рамо.

Вече е набрала доста голяма преднина, но мен не ме е грижа. Давам й малко предимство, ала продължавам да я считам за равна на себе си, макар в случая да става въпрос само за някакво си надбягване с коне.

Пришпорвам Сарджънт и лягам на шията му, а той раздвижва мускулестите си нозе и полита в галоп напред. Гривата му ме близва по лицето като черен пламък и аз за кой ли път се възхищавам на лъскавата му одежда и превъзходния му бяг. Доста бързо настигам Соня, но леко дръпвам юздите и оставам точно зад задницата на сивия й кон.

Тя води парада, когато двете прекосяваме невидимата нишка, бележеща финала на всички наши надбягвания. Конете намаляват скоростта си и тя ме поглежда през рамо.

— Най-после! Аз печеля!

Усмихвам се и насочвам коня си към нея, а тя спира на брега на водоема.

— Ами да, беше само въпрос на време. Станала си превъзходна ездачка.

Тя сияе от удоволствие, когато слизаме от конете и ги повеждаме към водата. Докато те пият, ние стоим и мълчим, а аз се радвам на факта, че този път Соня не е останала без дъх. Вече ми е трудно да си спомня времето, когато се боеше и не искаше да се качва на кон, камо ли да го пришпори в галоп през хълмовете, както правим поне три пъти седмично.

Щом конете утоляват жаждата си, ги повеждаме към стария орех, израснал досами водата. Завързваме ги, сядаме на буйната трева и се подпираме на лакти. Вълненият брич, който нося по време на езда, прежулва бедрата ми, ала аз не се оплаквам. За мен е удоволствие да съм с него. Само няколко часа ме делят от вечерята с общността, когато цялата ще съм в дантели и коприна.

— Лия? — долита до мен гласът на Соня, подет от лекия ветрец.

— Хмм?

— Кога ще отидем в Алтус?

Обръщам се и я поглеждам.

— Не знам. Предполагам, веднага щом леля Абигейл се убеди, че съм готова да пътувам, и изпрати да ме повикат. Защо питаш?

Само за миг винаги ведрото й лице сякаш помръква от безпокойство и ми става ясно, че тя си мисли за опасностите, които ни дебнат при търсенето на липсващите страници.

— Искам всичко да свърши по-бързо, това е. Понякога… — тя извръща поглед и се взира в тревите на Уитни гроув. — Ами понякога цялата ни подготовка ми се струва безсмислена. Сега не се намираме по-близо до целта си, отколкото в началото, когато за първи път стъпихме на лондонска земя.

В гласа й долавям необичайна нотка и внезапно усещам съжаление, че, обзета от собствените си неволи, обсебена от собствената си загуба, не ми е хрумвало да се поинтересувам от нея, от бремето, което тегне на плещите й.

Свеждам поглед към тънката ивица черно кадифе около китката на ръката й. Медальонът. Моят медальон.

Дори когато е на нейната китка, за да бъда защитена, не мога да отпъдя желанието си да усещам меката гальовна панделка от кадифе, приятната хладина на диска върху кожата си. Странният афинитет, който чувствам към него, ми тежи като воденичен камък на шията, ала в същото време той е и моята кауза. И така е от мига, в който ме откри. Протягам ръка към нейната и се усмихвам, ала усмивката ми е тъжна.

— Извинявай, ако не изразявам достатъчно добре благодарността си, задето си поела част от моето бреме на плещите си. Не знам какво щях да правя без твоето приятелство. Наистина.

Тя свенливо се усмихва, издърпва ръката си от моята и я размахва пред мен в знак, че няма защо да се извинявам.

— Не ставай смешна, Лия. Нали знаеш, че бих направила всичко за теб. Без изключение.

Думите й облекчават тревогата, настанила се дълбоко в мен. При всичките си страхове, при цялата си недоверчивост към хората, аз откривам дълбок покой в приятелството помежду ни и съм сигурна, че каквото и да се случи, то ще оцелее.

Гостите, събрали се за вечеря в Дружеството, се държат цивилизовано, както е прието. Разликата между членовете на Дружеството и останалите хора е съвсем повърхността и е видима единствено за онези от нас, които присъстваме тук.

Докато се придвижваме сред тълпата, умората, налегнала ме в началото, се поуталожва. Въпреки че самото пророчество продължава да е наша тайна, моя и на Соня, тъкмо на това място се чувствам най-близо до своята същност. Като изключа Соня, аз мога да общувам единствено в Дружеството, затова съм изключително благодарни на леля Върджиния за препоръчителното писмо, което ми връчи, преди да тръгна.