Мишел Зинк - Бранителката на портата

Той поклаща глава.

— Не беше тя. Този път хранех големи надежди, но… — отчаяно клати глава и се обляга назад, а по лицето му си личи дълбоко изтощение. — Понякога силно се съмнявам, че ще открием това момиче, да не говорим за последното, на което дори не знаем името.

Потискам разочарованието си. Филип Рандал работи неуморно, за да намери останалите два ключа. Досега не сме напреднали ни най-малко, ала не по негова вина. Разполагаме само с едно име — Хелене Кастила — от списъка тъй ревниво пазен от Хенри, а не сме в състояние да открием някого с такова име и с характерния белег на ръката. Пророчеството казва само, че останалите ключове, като Соня и Луиса например, са белязани с Йоргуманда и са родени някъде около Ейвбъри в полунощ на 1 ноември 1874 година. От раждането на ключовете са изминали близо седемнайсет години, а омазнените селски тефтери, където се вписват ражданията, досега не са ни били от полза. Хелене би могла да живее къде ли не. Дори вече може и да не е между живите. Опитвам се да облекча положението на Филип.

— Би трябвало да сме благодарни и на това. Ако беше толкова лесно, някой друг можеше да ни изпревари.

В усмивката му си проличава благодарност към мен, а аз продължавам:

— Щом ти не можеш да ги намериш, Филип, никой няма да може да го стори. Не се съмнявам, че много скоро ще попаднем на следите им.

Той въздъхва и кима с глава.

— Непрекъснато откриваме момичета, родени на тази дата, но се оказва, че са белязани с най-обикновени родилни петна или белези от забравени вече наранявания и изгаряния в детските години. Ще трябва да отделя няколко дни, за да разгледам последните доклади и да ги подредя по важност, преди да тръгна отново на път.

Погледът му се плъзга към вратата на библиотеката, после отново се връща към мен.

— Ами ти? Да си чула нещо ново?

Лицето ми помръква. Не мога да повярвам, че леля Абигейл и кръгът Григъри не знаят нищо за пътуванията на Алис из Равнината, нито за факта, че тя широко използва силата си, което й е строго забранено. Ако е така, въпрос на време е да ме призоват в Алтус, за да взема страниците, преди Алис да е станала още по-силна.

Поклащам глава вместо отговор.

— Съвсем скоро и аз вероятно ще замина на едно от своите пътешествия.

Той изправя гръб.

— Едно от твоите пътешествия ли? Нали не планираш да тръгнеш сам-самичка?

Боя се, че ще постъпя тъкмо така. Е, най-вероятно Соня ще ме придружи, а предполагам, че ще имаме нужда от водач, но извън всичко това мисля, че ще съм сам-самичка.

— Но… къде ще ходиш? Колко време ще отсъстваш?

Не се случва много често да крия нещо важно от Филип. Нает от баща ми да открие липсващите ключове, Филип знае повече за пророчеството, отколкото всеки друг извън него, като изключим нашия стар кочияш Едмънд. Ала въпреки всичко аз пазя в тайна доста подробности в интерес на моята и на Филип сигурност. Душите са опасни, силата им е неизмерима. Напълно възможно е да намерят начин да използват и Филип за собствените си цели. Усмихвам се.

— Да кажем просто, че това пътешествие е необходимо за пророчеството и че ще се върна колкото е възможно по-скоро.

Внезапно той става и прокарва пръсти през косата си, сякаш е объркано момченце. Жестът го прави да изглежда съвсем млад и аз неочаквано осъзнавам, че може би не е толкова възрастен, колкото съм го мислела, въпреки спокойната му увереност и мъдрост, които толкова много ми напомнят за татко.

— Дори тук, в Лондон, те дебнат доста опасности; и дума да не става да тръгнеш на пътуването!

После тутакси заявява:

— Аз ще те придружа.

Прекосявам стаята и вземам ръцете му в своите. Постъпката ми е съвсем подходяща за случая, макар да не съм докосвала друг мъж, откакто оставих Джеймс в Ню Йорк.

— Скъпи Филип. Това е невъзможно. Не знам колко време ще отсъствам, а за теб е много по-разумно да продължиш издирването тук, докато аз се погрижа за другото. Освен това тази част на пророчеството трябва да бъде изпълнена само от мен, въпреки че дълбоко в себе си желая да не беше така.

Навеждам се към него и леко милвам хладната му буза с опакото на дланта си. Движението ми е импулсивно и неочаквано, но когато погледът му потъмнява, разбирам, че и двамата сме изненадани, но по различен начин.

— Много мило, че ми предлагаш компанията си. Отлично знам, че ако ти позволя, веднага би тръгнал с мен.

Той вдига ръка към лицето си и в душата ми се появява странното усещане, че е забравил всичко, което казах след импулсивния си жест. Повече не споменава за пътуването ми.