Мишел Зинк - Бранителката на портата

И все пак съм уверена, че наистина пътувах. Че Алис наистина е знаела, че съм там. Сама ми го каза. Тъкмо се питам как да постъпя с новото си познание, когато на вратата се почуква.

Макар и полугола, не се изненадвам, когато Соня влиза в стаята, без да дочака отговора ми. Отдавна вече сме зарязали формалностите помежду си.

— Добро утро — поздравява ме тя. — Добре ли спа?

Отминавам тежките кадифени рокли, които висят в гардероба ми, и избирам по-прост тоалет от бледорозова коприна.

— Всъщност не.

Тя бърчи вежди.

— Какво имаш предвид? Нещо не е наред ли?

Притискам роклята до гърдите си и с въздишка се отпускам на леглото до Соня. Чувствам се виновна. Напоследък не съм напълно искрена с нея. Не съм й разказала за ужасяващото си пътуване до реката в нощта, когато видях Самаил и се събудих с раздрана буза. Не съм й казала и за видението, когато онази нощ зърнах Алис на стълбите тук, в Милторп. А нашата връзка е такава, че няма да понесе тайни помежду ни.

— Снощи пътувах до Бърчуд — изричам бързо, преди да съм премислила.

Не очаквам, че страните й ще пламнат от гняв.

— Не бива да пътуваш из Равнината без мен, Лия. Знаеш го! Опасно е — просъсква тя.

Соня, разбира се, е права. Станало ни е навик да пътуваме двете из Равнината и Соня да ме учи как да използвам заложбите си. Заради моята безопасност, тъй като винаги съществува опасност Душите да ме задържат толкова дълго, че астралната нишка, здраво свързваща душата към физическото ми тяло, да се скъса. Ако това стане, най-големите ми страхове ще се превърнат в реалност и аз ще бъда прокудена в леденото Небитие за вечни времена. И все пак Сонината тревога ме изненадва и обичта ми към нея става още по-силна, като виждам загрижеността й. Докосвам я по ръката.

— Не съм го направила нарочно. Почувствах… че ме призовават.

Тя повдига вежди, а челото й се набръчква от безпокойство.

— Алис ли?

— Да… Вероятно… Не знам! Но я видях в Бърчуд и мисля, че тя също ме видя.

Не мога да сгреша израза на лицето й — тя е шокирана.

— Как така те е видяла? Тя не може да те види от този свят, когато ти си в Равнината! Ще наруши правилата!

Колебае се, после ме поглежда с изражение, което не проумявам.

— Освен ако ти не си използвала неразрешената си власт.

— Не ставай смешна! Разбира се, че не съм. Може и да съм Заклинателка, ала нямам представа как да боравя с подобна сила, нито искам да знам.

Ставам, навличам роклята през главата си, усещам я как пада върху фустата и се плъзга по чорапите ми. Когато се показвам изпод диплите бледорозова коприна, очите ни се срещат.

— Предполагам, че точно сега Алис не се е загрижила кой знае колко за Григъри, така че трябваше да го очаквам.

— Какво имаш предвид?

Въздъхвам.

— Мисля, че онази нощ я видях. Тук, в Милторп. Събудих се посред нощ и видях някого на стълбите. Помислих, че е Рут или някоя друга прислужница, но щом я повиках, фигурата се обърна с лице към мен… приличаше на Алис.

— Какво искаш да кажеш с това „приличаше на Алис“?

— Фигурата беше неясна. По това разбрах, че не е материално същество. Но беше тя — кимам все по-уверено. — Сигурна съм.

Соня се изправя и отива до прозореца, който гледа към улицата. Дълго време мълчи. Когато най-после проговаря, в гласа й прозвучава и страхопочитание, и чист страх:

— Значи може да ни вижда, а? Вероятно и да ни чува?

Кимам с глава, макар че Соня е обърната е гръб към мен.

— Така мисля.

Тя се обръща към мен.

— Какво означава това за нас? Каква е връзката му с липсващите страници?

— Нито една Сестра от пророчеството не бива да предаде доброволно липсващите страници на Алис. Но ако е в състояние да проследи действията ни, тя може да се опита да ни изпревари и да ги използва за собствените си цели или да ги скрие от нас, за да не можем да ги намерим.

— Ала не може да престъпи границата и да дойде в този свят, не и с физическото си тяло. Засега то може да преследва всички ни само по този начин. Ще трябва да се качи на параход до Лондон и лично да ни проследи, а това изисква време.

— Освен ако няма някого под ръка, който да свърши всичко това вместо нея.

Соня ме поглежда в очите.

— Какво да правим, Лия? Как да я спрем, за да не й позволим да се докопа до страниците, щом проследява действията ни отдалеч?

Вдигам рамене. Отговорът на този въпрос е прост, никак не е трудно да се стигне до него.

— Ще трябва да стигнем първи на мястото.

Надявам се Соня да не заяви, че думите ми са по-силни от убедеността ми, тъй като би била права: мисълта, че много скоро бих могла да се изправя лице в лице със сестра си, ми причинява дълбоко безпокойство.