Мишел Зинк - Бранителката на портата

Но не е тъй просто. Ръката ми увисва във въздуха, затоплена от тлеещите въглени. Казвам си, че писмото е само изписан с мастило къс хартия. Че е напълно възможно Джеймс да ме чака до последния миг. Ала писмото е като албатрос на спомените. Не мога да си позволя да го чета и препрочитам, трябва да го унищожа. Иначе ще ме разсейва от онова, което имам да свърша.

Тъкмо тази мисъл отслабва десницата ми и аз го запокитвам в огъня, сякаш то пари ръката ми. Изгаря ме самата мисъл, че то съществува. Наблюдавам как ъглите на листа се извиват навътре от топлината. За момент се усещам сякаш никога не съм чела думите, изписани от старателната ръка на Джеймс. Сякаш никога не е съществувало.

Когато писмото се превръща в пепел, аз се разтрепервам, скръствам ръце на гърдите си и се мъча да се успокоя. Казвам си, че съм се освободила от миналото, независимо дали съм го желала или не. Хенри е мъртъв. Джеймс не е вече мой. Двете с Алис сме обречени да бъдем врагове.

Оставаме само аз, ключовете и пророчеството.

Нямам представа колко време съм спала, но огънят в камината е изгаснал. Оглеждам внимателно стаята, за да открия откъде идва звукът, който ме събуди. Забелязвам някаква фигура, безплътна като призрак, да изчезва зад мъгла на вратата в облак от бяла материя.

Спускам краката си на пода. Стъпалата ми не го докосват, ала аз скачам към ръба на леглото и стъпвам долу. Дебелите килими са меки, но хладни, аз тръгвам боса и излизам през вратата.

В коридора е безлюдно и тихо, вратите към другите стаи са затворени. Оставам за миг така, за да могат очите ми да се приспособят към мъждивата светлина на стенните свещници. Когато започвам да различавам силуетите на мебелите, подредени от двете страни на дългия коридор, продължавам към стълбите.

Фигурата, облечена в бяла нощница, слиза надолу. Сигурно е някоя от прислужниците, станала по никое време през нощта, и аз викам тихо, за да не събудя останалите:

— Извинете, наред ли е всичко?

Фигурата се спира долу, в основата на стълбата, и бавно се обръща по посока на гласа ми. Едва тогава отварям широко уста и ахвам. Едва когато зървам лицето на сестра си.

Също като по време на пътуванията ми в ъглите на устата й се появява лека усмивка. Тя е и блага, и лукава. Усмивка, характерна само за нея.

— Алис?

В устата ми името й звучи едновременно близко и страшно. Близко, защото е на сестра ми. На моята близначка. Страшно, защото знам, че това не може да е тя, не и от плът и кръв. Фигурата й е слабо осветена и аз забелязвам, че материалното й тяло липсва, не е пред мен.

„Не може да бъде“, мисля си аз. „Не може да бъде.“ Нито един смъртен, пътуващ из Равнината, не може да прекоси границата с материалния свят. Не и видимо. Това е едно от най-старите правила на древния ред, установен от Григъри, чиито водачи все още определят правилата в пророчеството, в Равнината, в Отвъдните светове.

Продължавам да се дивя на нерегламентираната й постъпка, когато образът й избледнява, а фигурата й става още по-прозрачна. В мига преди напълно да изчезне, погледът й е твърд като стомана. После си отива.

Вкопчила съм пръсти в перилата на стълбите, салонът под мен се люлее и внезапно усещам сериозността на видяното. Наистина Алис е забележителна Заклинателка; беше стабилно подготвена още преди отпътуването ми за Лондон. Ала присъствието й на стотици километри разстояние може да означава едно-единствено нещо — че докато съм отсъствала, силата й е нараснала още повече.

Аз, разбира се, никога не съм мислила обратното. Макар че в момента разкривам в себе си все повече и по-разнообразни заложби и с всеки изминал ден ставам все по-силна. Близо до ума е, че и с Алис е станало същото.

Но все пак фактът, че е преминала през преградата, поставена от Григъри, може да означава само едно: през последните месеци Душите са се умълчали, защото са убедени, че сестра ми работи в тяхна полза. Кротуват, защото са сигурни: плановете им за бъдещето и тяхното осъществяване ще компенсират настоящото им продължително мълчание.

— Добро утро, Лия.

Филип влиза в стаята; целият излъчва увереност и авторитет. Фините бръчици около очите му са по-забележими от друг път и аз се питам дали причината е в умората от пътя, или просто във възрастта му — достатъчно е стар, за да ми бъде баща.

— Добро утро. Седни, ако обичаш.

Настанявам се на дивана, а Филип заема стола до камината.

— Как мина пътуването?

Тихомълком сме се разбрали да избягваме някои думи и определени изрази, които биха улеснили страничния наблюдател да разбере за какво си говорим.