Мишел Зинк - Бранителката на портата

Фактът, че Алис е готова за срещата си с мен, че желае отново да задейства всички механизми на пророчеството, кара душата ми да примира от лоши предчувствия. Пред властта, с която Алис разполага, моите приготовления изглеждат повече от недостатъчни.

Ала възможностите ми са само дотук.

Двете със Соня седим в малкия вътрешен двор зад Милторп. Той не е просторен като двора в Бърчуд, нито е толкова спокоен, ала сред тучните зелени храсталаци и красивите цветя около каменната настилка ние намираме истинско убежище сред хаотичния и задушен Лондон. Седнали сме една до друга на еднакви столове и сме затворили очи на слънцето.

— Да донеса ли слънчобран? — пита Соня, струва ми се само от благоприличие, защото гласът й е ленив и аз знам, че изобщо не я е грижа дали ще загорим на слънцето, или не.

Отговарям, без да отварям очи:

— Недей. И без това в Англия слънцето е такава рядкост. И пръст няма да помръдна да се скрия от него.

Столът до мен проскърцва и аз разбирам, че Соня се е обърнала и ме гледа. Когато проговаря, в тона й прозира смях:

— Сигурно лондонските момичета с бели като порцелан лица се чудят къде да се скрият в ден като този.

Смехът й литва с лекия бриз и се носи над градината. Откъм къщата се чуват викове и двете тутакси обръщаме глави натам. Струва ми се, че е започнала някаква препирня, въпреки че никога досега не съм чувала прислугата да спори за каквото и да е.

— Какво ли става… — Соня не успява да довърши мисълта си, защото в същия миг долавяме приближаващ се тропот на ботуши, който звучи все по-силно и по-близо до нас. Скачаме и тревожно се споглеждаме, тъй като улавяме откъслеци от кавгата:

— … невъзможно! Не е нужно да…

— За бога! Не…

Най-напред иззад ъгъла се появява млада жена, а Рут подтичва след нея.

— Съжалявам, госпожице. Опитах се да й кажа…

— А пък аз се опитах да кажа на нея, че не е необходимо да ни представя като непознати!

— Луиса? — няма как да сбъркам орловия й нос, гъстата й кестенява коса, сочните й червени устни, но все пак не мога да повярвам, че пред мен стои приятелката ми.

Тя няма време да отговори, защото след нея се появяват още две фигури. Толкова съм изненадана, че губя и ума, и дума. За щастие Соня запазва самообладание.

— Върджиния! И… Едмънд? — допълва тя.

Стоя още минута неподвижно, защото искам да съм сигурна, че това е истина, а не следобеден сън. Едмънд се усмихва и аз забелязвам, че усмивката му е бледо подобие на предишната, когато Хенри бе сред нас, но и това ми е достатъчно. Достатъчно ми е, за да се уверя, че човекът пред мен наистина е Едмънд. После двете със Соня с радостни писъци се втурваме към тях.

След първата порция размяна на развълнувани поздрави леля Върджиния и Луиса сядат в салона при нас на чай и бисквити, а Едмънд отива за багажа. Бисквитите, приготвени от готвачката, неведнъж са счупвали нечий зъб и аз присвивам очи, когато леля Върджиния захапва една от коравите като камък сладки.

— Малко са твърдички, нали? — питам я аз.

Тя предъвква и на мен ми се струва, че чувам шума от преглъщането й, когато тя се мъчи да прокара сухата хапка през гърлото.

— Съвсем мъничко.

Луиса протяга ръка да си вземе. Предварително знам, че колкото и да я предупреждавам, невъзможно е да я спра. Само собственият й опит е в състояние да възпре изблиците й. Захапва бисквитата, тя хрущи между зъбите й и само след миг Луиса я изплюва в носната си кърпичка.

— Мъничко ли? Мисля, че ми счупи зъб! Кой е виновен за това кулинарно зверство?

Соня прикрива смеха си с ръка, ала моят бликва в стаята, преди да се усетя.

— Шшшт! Приготвя ги готвачката, разбира се. Тихо, много те моля. Ще нараниш чувствата й!

Луиса изправя гръб и отвръща:

— По-добре аз да нараня чувствата й, отколкото тя зъбите ни!

Опитвам се да изразя неодобрението си, ала разбирам, че не успявам.

— Ох! Колко ми липсвахте двете! Кога пристигнахте?

Луиса оставя чашата си на масата и тя тихо звънва.

— Хвърлихме котва едва тази сутрин. Пътят бе дълъг! През цялото време имах морска болест.

Спомням си тежкото ни пътуване със Соня от Ню Йорк до Лондон. За разлика от Луиса, аз не съм предразположена към морска болест, но въпреки това пътуването ни не бе никак леко.

— Ако знаехме, щяхме да ви посрещнем на пристанището — обажда се Соня.

Леля Върджиния търси нужните й думи:

— Решението ни беше… доста… импулсивно.

— Но защо? — пита Соня. — Очаквахме Луиса след няколко месеца и… — гласът и затихва, защото не желае да е груба.