Волфганг Холбайн - Спящата армия

Хартман смукна така енергично от цигарата си, че краят й заблестя в бяло и Щерн хвърли към него още един неодобрителен поглед. А после попита:

— Чували ли сте нещо за онези двама глупаци?

— Леман и Фелс? — Щерн поклати глава. — Не. Но те са на работа едва от няколко минути. Аз… — Той млъкна в средата на изречението и за момент по лицето му пробяга сянка на ужас. — Нещо не е в ред — измърмори той.

— Кое не е в ред? — попита Хартман.

Но Щерн не отговори. Внезапно пръстите му започнаха да се плъзгат с лудешко темпо по клавишите на пулта пред него и дузина малки екрани замигаха като луди. Една от алармените сирени започна да вие и замлъкна с фалшив тон, когато Щерн натисна с ръка някакъв прекъсвач.

За момент Хартман го изгледа със смесица от интерес и яд, а после се изви демонстративно и продължи да наблюдава смелите опити на Бройер да смени разрушения монитор, без да загуби живота си. Той дръпна замислено от цигарата си, закашля се отново и с гневно движение я загаси в пепелника.

— Лейтенант Хартман?

Нещо в гласа на Щерн не се хареса на Хартман. Той се обърна, погледна въпросително техника и изкрещя:

— Какво има?

Щерн избута стола си назад и стана, като сочеше командното табло пред себе си.

— Вижте сам, господин лейтенант — каза той.

Хартман му хвърли недружелюбен поглед и пристъпи към пулта. Но реакцията му не бе по-различна от тази на Щерн. Очите му потъмняха от страх, а на челото му изведнъж се появиха малки, лъскави капчици пот, макар че в кабината за наблюдение бе по-скоро студено, отколкото топло.

— Страх ме е — каза тихо той. — Ще имаме ядове.

Тясната и извита стълба, наподобяваща бетонна черупка на охлюв, водеше надолу и след няколко десетки стъпала Черити престана да ги брои. Тук долу имаше светлина; червена, слаба светлина, която правеше всички движения отсечени и която се процеждаше от няколко малки, защитени с ръждясали, телени решетки лампи.

Бяха пресекли една малка, напълно разрушена шлюзова камера, в която вероятно нещо бе експлодирало. Стените бяха почернели и всичко, което не бе от бетон, беше изгоряло или овъглено до неузнаваемост. Но въпреки това й бе направило впечатление, че вратата в края на тази малка шлюзова камера бе необичайно дебела и масивна. Тя представляваше плоча от дебела почти един цол специална стомана, която бе издържала дори и на изстрела от техните лазерни оръжия. И все пак нещо бе откачило вратата от пантите й. Дълбоките, лъскави драскотини в закалената стомана напомняха неприятно на Черити за следи от огромни нокти или зъби. И никой от тях не изпитваше желание да срещне съществото, на което принадлежаха тези нокти или зъби.

Но, както изглеждаше, тук долу не живееше вече никой и нищо.

Напуканите бетонни стъпала бяха покрити с дебел почти пет сантиметра слой прах, който хвърчеше под стъпките им.

Черити прецени, че се бяха придвижили около петдесет метра надолу под земята. Понякога се промъкваха през непрогледен мрак, защото не всички лампи светеха. А веднъж трябваше да се изкатерят по нещо до неузнаваемост сбръчкано и мумифицирано. Не беше човек, но не беше и живо същество, което им бе познато.

След още петдесет метра най-сетне стигнаха до края на стълбата.

Също и тук имаше една разрушена врата. Черити Спря неволно, но с бързо движение на ръката Кайл посочи слоя прах на пода и поклати успокоително глава. Сивият килим от прах бе непокътнат.

Червената светлина ги съпътстваше и от другата страна на вратата. Те навлязоха в една широка, полукръгла галерия, чиито стени бяха от гол бетон. Под тавана преминаваха дебели, изолирани тръби и силно обтегнати кабели, а на известно разстояние Черити видя полукръгла метална врата, която също насила бе изтръгната от пантите.

— Какво е това? — прошепна Скудър.

Гласът му прокънтя като зловещо, изкривено ехо, отразено от празния коридор, и Черити инстинктивно му даде знак с ръка да говори по-тихо.

— Нямам представа — отговори тя. — Но със сигурност този коридор не принадлежи към метрото.

Тя сне оръжието си от рамото и свали предпазителя. Стъпките й разпиляваха праха и предизвикваха зловещо ехо, отразено от невидимите стени пред тях. И отново опънатите до крайност нерви на Черити я караха измамливо да предчувства несъществуващи движения. Тя напразно се опитваше да си внуши, че Кайл би ги предупредил своевременно за всякаква опасност, защото знаеше колко невероятно остри са сетивата му. Но колкото по-далеч проникваха те в този зловещ, подземен свят, толкова по-силно у Черити се надигаше чувството, че ги шпионират невидими, хищни очи. А един поглед към лицата на Нет и Скудър я накара да се убеди, че те изпитват същото чувство.