Волфганг Холбайн - Спящата армия

След известно време достигнаха едно разклонение. Черити понечи да завие наляво. Кайл вдигна ръка, ослуша се за момент със затворени очи и после поклати глава.

— Нататък — каза той, като посочи в обратната посока.

Дори не направи опит да обясни думите си и те го последваха мълчаливо.

Този коридор беше по-нисък; под тавана му преминаваше безкрайно дълга двойна редица от луминесцентни лампи, някои от които все още горяха и създаваха малки, овални островчета от бяла светлина в царящия тук червеникав полумрак. Имаше и множество врати, които се разклоняваха от двете страни. Черити спря за секунда и се опита да отвори една от тях, но те бяха или заключени, или помещенията зад тях бяха празни или напълно опустошени. Но въпреки необозримите следи от разрушение, на които се натъкваха на всяка крачка, Черити забеляза, че очевидно тук долу не беше се водила никаква борба. Опустошенията, които виждаха, бяха причинени или от животни, или просто се дължаха на дългото време, което бе изминало. Тези, които бяха направили съоръженията, или не бяха оказали никаква съпротива на нашествениците, или не бяха имали достатъчно време, за да се оттеглят спокойно.

Тя пресметна, че бяха навлезли около една миля навътре в тунела.

Внезапно Кайл спря отново и вдигна предупредително ръка.

— Какво има? — попита тревожно Черити.

Тя вървеше до него и насочи цевта на оръжието си в червеникавия полумрак пред тях. Опита се да отгатне нещо по присвитите му очи, но всичко, което видя, бяха червени сенки.

— Аз… не знам — каза колебливо Кайл. А после стана особено напрегнат. — Но там има нещо.

Скудър също пристъпи до него и насочи оръжието си към коридора, докато Нет отстъпи крачка назад и прикри Хелън и джуджето.

Известно време Черити и Скудър се ослушваха напрегнато, без да чуят нищо друго, освен шума от собственото си дишане и бързите удари на сърцата си. Кайл беше този, който издаде_вик на ужас и отскочи крачка назад.

И още преди Черити да успее да го попита какво е чул, видя сама: в средата на червената светлина пред тях нещо се движеше. То бе твърде малко и се движеше твърде бързо, за да може да го идентифицира точно, но лудешкото стрелкане се повтори, приближи се, изчезна отново, а после тя с мъка потисна вика си на ужас.

Пред тях през коридора се движеше едно сивкавокафяво, огромно космато кълбо. Тъмни, изпълнени с обезпокоителна интелигентност, очи гледаха втренчено и хищно присвити Черити и останалите, а дългата почти метър гола опашка на звяра плющеше нервно като тази на нападаща котка.

— Плъхове! — извика ужасена Хелън. — Милостиви Боже! Това са… плъхове!

Черити прокара нервно език по устните си, които внезапно бяха пресъхнали, но въпреки това вдигна лазерната си пушка и с оптическия мерник визира огромния гризач.

Животното очевидно бе плъх — но бе пет пъти по-голямо, пет пъти по-силно и поне петдесет пъти по-грозно от всеки друг плъх, с който Черити се бе сблъсквала преди. Веднъж вече беше виждала такива животни — в празния тръбопровод, който жителите на свободната зона в Париж на бърза ръка бяха преустроили в аутобан.

Плъхът стоеше и ги гледаше. В продължение на една безкрайна секунда Черити имаше ужасното чувство, че плъхът усеща точно как тя го наблюдава през оптическия мерник и отвръща с гняв на този поглед.

Предпазливо, много бавно, за да не предизвика животното за нападение чрез някакво необмислено движение, тя смъкна оръжието си и го погледна в очи. В тъмнината зад първия плъх се появиха и други — цяла армия плъхове.

— Назад! — прошепна тя. — И се движете съвсем бавно!

Скудър кимна нервно; и той спусна оръжието си, но задържа пръст на спусъка. Кайл също не възрази, а отстъпи с малки, предпазливи крачки.

Плъховете ги последваха. Черити прецени броя на тези, които можеше да види, поне на петдесет или шестдесет. А в тъмнината можеше да се крият още стотици. Тишината отдавна бе нарушена от непрекъснатото драскане на твърди нокти върху бетона и тихото, но пронизително свиркане, с което животните се разбираха. Черити се запита дали те наистина си говореха един на друг.

— Хелън — каза тя. — Вие познавате тези животни. Ще ни нападнат ли?

— Не знам — прошепна Хелън, заеквайки. Гласът й трепереше от страх. — Ако са много гладни или се чувстват застрашени…

С ъгълчетата на очите си Черити забеляза как Кайл вдигна съвсем бавно ръка от колана си и измъкна някакво специално, грубо изглеждащо оръжие.