Волфганг Холбайн - Спящата армия

А може би отсрочката по милост, която му бяха дали, бе вече изтекла.

Вътрешно напрегнат, Стоун включи уреда. Мигащото, червено „М“ на екрана угасна и отстъпи място на безизразната хитинова маска на Луцифер, неговия личен адютант. Преди три години, когато му бяха зачислили това огромно, подобно на мравка създание, Стоун на шега бе измислил това име; а впоследствие не бе вече сигурен дали наистина не бе сключил договор с дявола.

— Да? — започна той. — Нещо ново в Париж?

— Бомбардировката бе прекратена — отвърна Луцифер.

— Защо?

— Бегълците сигурно са мъртви — отговори Луцифер.

— Какво означава „сигурно са мъртви“? — изкрещя Стоун. — Мъртви ли са или не?

— Не знаем, господине — отговори Луцифер. — Сваленият планер беше открит и унищожен. Продължаването на бомбардировките би довело до недопустимо високи стойности на радиоактивното излъчване. В околността на този град има една наша царица.

— Знам — отвърна раздразнено Стоун. — Но мислех, че сте устойчиви срещу радиоактивно излъчване.

— Това се отнася за работниците и войниците — потвърди Луцифер. — Но неизлюпените зародиши могат да бъдат увредени. Сигурността на инкубацията има предимство пред унищожаването на бегълците.

Макар че гласът му звучеше студено и безизразно както обикновено, Стоун разбра колко безсмислено беше да възразява на Луцифер.

Насекомото бе негов личен адютант; негов слуга и роб, комуто при желание можеше да заповядва. Той не се съмняваше в това, че без да се колебае и секунда, Луцифер би жертвал живота си, ако това се иска от него. И въпреки това сега не би го послушал. Понякога Стоун се питаше дали не изглежда в очите на Луцифер такова незначително същество, както мравката в неговите. Ситуацията беше объркана — и двамата бяха роби и до ден-днешен Стоун не можеше да разбере кой на кого беше роб.

— Добре — каза той след кратко колебание. — Тогава приведи в стартова готовност един кораб с екипаж. Искам да се убедя със собствените си очи, че капитан Леърд и спътниците й са мъртви.

Той имаше предвид най-вече този мегавоин. Ако Кайл все още беше жив и ако по някаква причина бъде пленен и разпитан, с него самия щеше да е свършено. И без това Стоун беше изненадан, че твърдението му за убийството на двамата инспектори от Кайл бе минало.

И въпреки че насекомите на мороните бяха така недоверчиви и безмилостни, беше лесно да ги излъжеш. „Може би защото са насекоми“, помисли си той. Един народ, в чийто език не съществуваха понятия като съчувствие, милост или съвест, трудно можеше да се свърже с представата за абсолютна честност. Но след всичко, което беше изживял Стоун през последните три години, знаеше, че мороните наистина не познават думата лъжа.

Луцифер не отвърна нищо на заповедта му, но и не преустанови връзката, а продължи да го гледа втренчено от монитора със студените си, блестящи очи на насекомо. След известно време Стоун попита с лека нотка на раздразнение:

— Какво има още?

— Не ми се струва много разумно сам да потеглите натам, господине — отговори Луцифер. — В момента стойностите на радиоактивното излъчване са много високи. А местността се обитава от примитивни местни жители. Може да попаднете в опасна ситуация.

— Тогава ми намери добър защитен костюм — каза гневно Стоун. — И добре въоръжен екипаж. И ме свържи с коменданта на тамошния гарнизон!

Луцифер не възрази повече. Безизразното му мравешко лице се наведе с жест на послушание. А после екранът потъмня и поемайки си беззвучно дъх, Стоун се отдалечи от уреда. Той пристъпи бавно към прозореца и погледна надолу към града. Сърцето му биеше силно и учестено и той усети как ръцете му се изпотяват.

Имаше чувството, че постепенно и много бавно, но неудържимо, подът под краката му се свлича. „Може би си въобразявам“, помисли той. Едновременно с това усети, че тази мисъл не е нищо друго, освен още един неуспешен опит за самоуспокоение. Не, не беше въображение. Нещо ставаше!

„Може би е това“, помисли си той. Може би е дошъл моментът, в който ще му представят сметката.

Нападението дойде съвсем неочаквано. Дори и свръхизострените сетива на Кайл не бяха доловили какъвто и да било шум или съмнително движение. Но внезапно те се озоваха тук — стотици огромни, дългокраки, космати тела, които с бясна скорост и почти безшумно се движеха по тавана и покрай стените.

Черити дори не намери време да нададе предупредителен вик. Една огромна, черна сянка се плъзна с гротескни движения по тавана над главата й и падна върху нея. Тя чу как зад нея Нет изкрещя и с периферно зрение видя ярка бяла светкавица. Скудър бе стрелял инстинктивно, без да улучи нищо друго, освен праха, лежал десетилетия на пода. В същия момент почувства, че се свлича на земята. Малки, остри зъби се впиваха с невероятна сила в рамото на якето й и напразно се опитваха да пробият дебелия плат. Черити се извъртя инстинктивно и се опита да отхвърли нападателя през рамото си, но паякообразното просто имаше много крака. Тя изтръгна четири-пет от сухите, гъвкави пипала, но поне още толкова се бяха вкопчили в яката и раменете й, а зъбите, които не можеха да проникнат през плата на униформеното й яке, но го бяха захапали ужасно силно, търсеха уязвимо място и се приближаваха към врата й.