Волфганг Холбайн: В руините на Париж

На пръв поглед светът вън изглеждаше чужд. Небето имаше тъмен, тюркоазнозелен цвят, а слънцето се открояваше на фона му подобно на голямо, отровнозелено петно с размити очертания, които се намираха сякаш в непрекъснато движение. Въздухът беше странно прозрачен, тъй че имаше видимост мили напред. Под тях се простираше причудлива, взета сякаш от кошмарен сън, местност с разрушени сгради, унищожени магистрали и огромни кратери, които за живота на две поколения се бяха напълнили с вода и растения, странно лепкави, зеленикаво-виолетови.

Някога това беше един от най-големите и прекрасни градове на Земята. Но вече нищо не напомняше за него. Докъдето стигаше погледът на Черити, не се виждаше нито една неразрушена сграда, нито един здрав прозорец, нито един цял покрив.

„А най-вероятно, помисли си тя уморено, най-лошите следи от разрушението изобщо не могат вече да се забележат.“ Градът се беше превърнал в плячка на една чудовищна растителност, която през последните петдесет години бавно, но неумолимо беше поглъщала улици и сгради като жив саван, с който нашествениците от Космоса бяха покрили целия град.

Там, където някога течеше реката, сега преминаваше широк, кално кафяв ров, който прорязваше този саван. По дъното му нещо проблясваше в бяло и ръждивочервено: останките от малките излетни корабчета и товарните шлепове, които преди години бяха плавали там. Но сега водата я нямаше, ако не се смята мътното поточе, лъкатушещо по средата.

Някои от мостовете бяха все още на местата си: пропукани, отчасти сякаш разтопени стоманени конструкции, извиващи се в смела дъга над нещо, което вече изобщо не съществуваше. И сякаш за да демонстрират безсмислието на всяко усилие от страна на човека, те не бяха нападнати от зелената чума. Изсъхналото русло на реката беше един вид бариера, зад която непознатата растителност не беше пуснала корени.

Най-ужасяващото нещо обаче беше кулата; гигантска черна метална конструкция, чиито прекъснати профили в меки дъги се приближаваха един към друг и се съединяваха в тънък връх високо над разрушения град. Тя беше толкова далеч, че Черити я възприемаше като сянка. А зловещата, зеленикаво-виолетова светлина правеше конструкцията да изглежда нереална и почти безтегловна. Но въпреки това Черити я разпозна.

Никой, който беше виждал тази конструкция дори и само веднъж през живота си, не би могъл да я забрави.

Гледката я изпълни за момент с гняв. Откакто беше излязла от саркофага и от продължителния сън и се беше върнала на повърхността на тази осквернена земя, беше видяла толкова разруха, толкова смърт и мъка, че понякога й се струваше, че не ще има нищо повече, което да може да я разтърси до такава степен. Но не беше така.

Ужасът нямаше граници.

Беше видяла градове, сравнени със земята. Огромни области, напълно обезлюдени; плодородни долини, по които никога вече нямаше да расте нищо; селища, чиито жители са били избити до крак — и въпреки това видът на този превзет от буйна растителност град я изпълни с много по-дълбока горчивина, отколкото бе изпитвала някога.

Чудовищните легиони бяха нападнали света й и го бяха покорили. Черити се беше примирила с това, колкото и ужасна да беше тази мисъл. Но изведнъж тя се сети пак за онова, което Майлс й беше разказал в подземната крепост: че има цели области, дори и континенти, които чудовищата не само бяха подчинили на себе си, но бяха започнали да ги преобразяват по своите желания и представи. Тогава тя изобщо не беше осъзнала истински какво беше имал предвид, когато каза, че били почнали да променят Земята.

Сега го разбра, защото го видя.

Може би бяха разпрострели този саван не само над този град, а над цялата планета, и може би светът, в който се беше пробудила, светът на отшелниците и на бунтовниците, да беше вече само изключение; проядени от молци дупчици по новата одежда, с която нашествениците обгръщаха Земята. А те самите — нищо друго, освен молците, които бяха причинили тези дупчици.

И които щяха да бъдат премахнати с едно само небрежно движение, щом почнеха да причиняват малко повече щети…

Тя пропъди тази мисъл и съсредоточи отново вниманието си върху причудливата гледка, която й се разкриваше от другата страна на вратата.

Това тук, това щяха да направят те със Земята.

Не планета, на която да могат да живеят хора или само да бъде търпяно съществуването им, а съвършено друг свят, пълен с чужди растения и животни, пълен с чужди аромати, пълен с фалшиви звуци, под едно фалшиво небе. Мили боже! Какви бяха направили със слънцето?