Волфганг Холбайн: Кралицата на бунтовниците

Първо: Локализация: Едно студено помещение от стомана. Всички страни абсолютно еднакво дълги — около два метра. Приятна температура — осемнайсет, може би двайсет градуса. Мебели почти няма — една тясна нетапицирана кушетка; отдясно до вратата на височината на погледа един интеркомуникационен екран, под него един-единствен червен бутон. Самата врата е масивна, по-висока от човешки ръст, без видим отключващ механизъм. Помещението се отваря само отвън. Въздухът мирише стерилно; въздух от климатична инсталация, грижливо филтриран.

Второ: Описание и оценка на положението: Той е сам. Пристигнал преди невъзможен за по-точно определяне период от време и с все още недефинирана задача.

Трето: Активност: Никаква.

Фаза на покой: Време за субективни впечатления.

Кайл беше сам, слушаше внимателно равномерното, тежко туптене на сърцето си и се опитваше да изработи ритъм, по който да може да измерва хода на времето. Преди мигове беше дошъл отново в съзнание и бе отворил очи. Бавно, със същата отмереност, която отличаваше всички негови движения и която така ужасно можеше да заблуди за истинската бързина, на която беше способен, той се изправи в леглото си, погледна за момент студеното видеооко вдясно до вратата и зае обичайната си чакаща поза: седнал изправено, с леко превити напред рамене и кръстосани крака. Непредубеден наблюдател би сметнал, че спи. Но той не спеше.

Кайл не спеше никога. Той не знаеше какво е сън, а ако знаеше, би го приел като пилеене на време и енергия.

Времето минаваше.

За неговата задача беше без значение колко, но въпреки това нещо вътре в него точно регистрираше: четири хиляди удара на сърцето — повече от три часа, при забавената дихателна и сърдечна дейност, на които той бе настроил тялото си. Тогава подът започна да вибрира — съвсем леко наистина, но достатъчно осезаемо, за да накара Кайл да коригира собствената си преценка на ситуацията. Очевидно се намираше не в сграда, а в транспортно средство — кораб или може би много голям транспортен самолет, в който, изглежда, го бяха пренесли, докато е бил в безсъзнание.

Едва доловимо бръмчене проникна в съзнанието му и Кайл отвори очи в същия момент, когато плъзгащата метална врата се отвори. Пулсът и дишането му отново се ускориха, а една кратка, само отчасти осъзната команда, накара една хиперсенсибилизирана жлеза в тялото му да отдели в кръвоносните му съдове подобно на адреналин вещество.

Когато вратата се отвори докрай и силуетът се появи, Кайл беше готов.

Един хуманоид и едно същество от прислугата влязоха в помещението. Кайл бегло разгледа четириръкото — обикновена външност, среден ръст, но малко по-прецизни и по-бързи от обичайните движения. Кайл автоматично го причисли към членовете на елитната каста и после насочи вниманието си към хуманоида. Мъжът беше малко по-висок от него, малко по-строен, но въпреки това малко възпълен. Кожата му беше някак прекалено бледа. Мъжът не беше в най-добра форма. Очевидно беше един от коренните жители на света, в който и той, Кайл, беше на служба. Огненочервеното „М“ на Морон, което бе татуирано на дясната му китка, доказваше, че е упълномощен да издава нареждания.

Кайл пренебрегна съществото от прислугата и пристъпи половин крачка напред към хуманоида. Лицето му остана безизразно. Засвидетелстването на банална любезност не влизаше в задълженията му.

— Ти си…?

— Кайл — отвърна Кайл, когато хуманоидът не довърши въпроса си, а само го погледна изпитателно. — Мегабоец първи клас, командирован в…

— Зная — прекъсна го хуманоидът. Гласът му издаваше нервност, а Кайл регистрира и други явни признаци на страх — ускорено дишане, силно изпотяване, къси, резки движения на пръстите и очите, които не се подчиняваха на съзнателен контрол. Кайл не разбираше причината за този страх — или тъкмо напротив: това беше недвусмислен страх от НЕГО. Но той не разбираше защо хуманоидът се страхува. Ако беше в състояние, Кайл вероятно би изпитвал презрение.

— Спести си всичките тези глупости — продължи мъжът след дълга, нервна пауза. — Зная кой си. Аз съм Даниел.

Кайл кимна. Това беше името, което му бяха съобщили.

— Аз съм на вашите заповеди.

— И това зная — промърмори Даниел. Погледът му се стрелна по лицето на Кайл, за момент се спря върху очите и се плъзна нататък. — Известна ли е задачата ти?

Кайл леко кимна.