Волфганг Холбайн: Вратата на друидите

Във вътрешността на тунела Гридоне. 18,15 часа.

Или поне толкова беше допреди няколко секунди. Сега часовникът показваше 18,14. Нямаше никакво съмнение. Стрелката бе мръднала назад.

Капитан Вайт Роглер от кантоналната полиция на Тесин 1 1 Тесин — кантон в Швейцария. — Бел. прев. недоумяващо погледна красиво изработената стрелка, която току-що се бе преместила по такъв невъзможен начин, затвори капака на джобния часовник, тръсна го няколко пъти и го сложи до ухото си. Чуваше се само едва доловимата песен на пружинния механизъм, който вече почти един човешки живот изпълняваше службата си така точно и надеждно, както може да се очаква от швейцарски часовник. Когато отново отвори капака, странната картина не се бе променила.

Роглер мигаше срещу издрасканото стъкло, което блестеше под силната светлина на джобното фенерче и приличаше на миниатюрен лунен пейзаж от кристал. Въпреки това успя съвсем ясно да види как стрелката се движеше назад и вече показваше 18,13. Да, не се лъжеше, часовникът вървеше назад! Ама че смехория!

Сребърният джобен часовник бе наследство от баща му и бе по-стар от самия Роглер. На четиридесет и осем години той отдавна не се смяташе за млад и вече се бе примирил с мисълта, че един ден и часовникът ще приключи дните си. Швейцарска точност или не, но и най-надеждното механично сърце не може да бие вечно. Не се изненада особено, че това се случи точно сега — според закона на Мърфи нещата се случваха във възможно най-неподходящия от всички неподходящи моменти. Това, което го объркваше, бе начинът, по който стана. Досега още не бе чувал часовник да се движи назад. До този момент и не знаеше, че е възможно. От друга страна пък не беше часовникар. И в момента имаше доста по-важна работа, отколкото да си блъска главата над номерата на един шейсетгодишен джобен часовник.

Роглер въздъхна дълбоко, затвори капака на часовника и го пусна в джоба на безупречно изгладеното си униформено яке. По-точно, якето не бе негово, а на колега от Аскона, който всъщност трябваше да се занимава с този случай тук — ако въобще можеше да се говори за полицейски случай, разбира се.

Роглер много се съмняваше в това. На първо място просто от яд. Бе дошъл в Аскона да прекара отпуска си, който, напук на всички тъпи вицове и предразсъдъци, от време навреме се полагаше даже и на полицаи. А освен това имаше и голяма разлика между полицейския служител от телевизионните филми и този в истинския живот. Най-общо тя се състоеше в това, че на втория хич не му доставяше удоволствие да се занимава с криминални случаи през почивката си.

Особено пък ако случаят съвсем не бе криминален като този тук. Роглер, който вече четвърт час стоеше и трепереше в една тъмна и студена пещера, за сетен път си задаваше въпроса, какво всъщност търси тук. Ако нещо не бе наред с някакъв влак, който спира по средата на тунела и не се помръдва оттам, то това си беше случай за железопътните власти или за строителите или за който и да е там, дето е отговорен за тия неща.

В тъмнината далеч пред него се появи светлина. Бе слаба и не се увеличаваше с приближаването си. Затова пък се чуваше силно бръмчене, което накара Роглер да се махне от релсите, по които бе стигнал от входа на тунела дотук. Знаеше естествено, че е пресилено, но отведнъж го връхлетя картината на неосветен бърз влак, който го премазва.

Това, което се показа след известно време в разсеяната светлина на единствения прожектор, не бе бърз влак, а дрезина. На платформата стояха двама мъже, а около тях имаше място за поне още дузина. Единият, който управляваше возилото, спря точно пред Роглер, а другият насочи към него джобно фенерче и му махна да се приближи.

Настроението на Роглер спадна още повече, когато ярката светлина се заби като хиляди иглички в привикналите му на тъмнината очи. Вдигна ръка да предпази очите си и се опита поне да не падне, докато стигне до дрезината. Качи се сам на платформата, без да поеме подадената му ръка.

— Комисар Роглер? — попита мъжът. За секунда насочи светлината право в лицето му, така че сега наистина не виждаше абсолютно нищо и изкриви лицето си в гримаса. После мъжът наведе фенерчето към земята и тъмнината около светлото петно стана още по-черна.

— Същият — отвърна Роглер. Помъчи се гласът му да не прозвучи съвсем неучтиво. В края на краищата човекът нямаше никаква вина за това, че тази сутрин отпускът му свърши преждевременно, когато някой настоятелно почука на вратата на хотелската му стая. — А вие сте…?