Волфганг Холбайн: Вратата на друидите

— Лензинг, Клаус Лензинг. Но не е задължително да го помните. Дойдох само да ви прибера.

Дрезината потегли обратно по пътя, по който бе дошла. Прожекторът угасна, но от другата страна продължи да свети бледа жълтеникава светлина, в която релсите изглеждаха като сянка. Роглер леко се изненада от бързината, с която се движеше малкото превозно средство. След малко входът на тунела се виждаше само като размито светло петно, докато накрая съвсем избледня. Роглер с мъка се сдържа да не потрепери. Много студено беше тук вътре, наистина много студено. В светлината на фенерчето виждаше, че при дишане от устата му излизаше пара. Но не студът бе истинската причина за ледените тръпки, които лазеха по гърба и врата му. Никога не го е било страх от тъмнина или тесни пространства, но тук, в този сякаш безкраен черен тунел позна този страх. Само за да не се задълбочава в ирационалните си мисли, попита:

— Какво се е случило?

— Не ви ли казаха? — отвърна изненадано Лензинг. На Роглер му се стори, че в гласа му долови дори разочарование.

— Ако беше така, нямаше да ви питам. — Този път го бе казал достатъчно силно, така че да се усети ядът му. Видя, че Лензинг се стресна. За да посмекчи малко резкия си тон, додаде:

— Разбрах само, че нещо не било наред с влака. Колегата, който ме взе от хотела, не знаеше никакви подробности. Или пък не искаше да ми ги каже. Бил един от онези германски супер влакове, а?

Лензинг потвърди.

— Един ICE 2000 2 2 ICE — Inter City Express. Най-новото поколение експресни влакове в Германия. — Бел. прев. . За първи път минава през тунела. Пробно пътуване, така да се каже — и за влака, пък и за тунела.

— Пробно ли? Мисля, че тунелът Гридоне го откриха още преди две години. Или се лъжа?

— Почти преди три — поправи го Лензинг. — Но за първи път минава такъв влак. Виждал ли сте новите ICE на Бундесбаан 3 3 Deutsche Bundesbaan — федералните железници в Германия. — Бел. прев. ?

Роглер каза, че не е, и Лензинг продължи със странно изражение на лицето:

— Същински ракети върху релси! Казват, че вдигали повече от триста километра в час. С такава скорост това чудо ще мине за две минути под планината.

— И какво точно се е случило?

— И аз не знам — отвърна Лензинг.

Роглер се отказа да го разпитва повече. Дрезината пътуваше с далеч по-малко от триста километра в час, но въпреки това само след няколко минути щяха да пристигнат на мястото на катастрофата или каквото там се беше случило.

— В 12,20 трябваше да пристигне в Аскона — продължи Лензинг. — Бяха подготвили една голяма гара за посрещането, но влакът не пристигна. Опитали са се да се свържат по телефона и когато никой не им отговорил, изпратили група да го търси. Това е, което чух.

Роглер го изгледа подозрително и Лензинг усърдно заклати глава.

— Така е, казвам ви. Аз самият до този момент не съм видял влака. Не пускат никого да припари до него. Страхувам се, че последните петстотин метра ще трябва да вървите пеша.

Роглер имаше достатъчно опит с лъжци, за да разбере веднага кога човек казва истината и кога не. Лензинг казваше истината и ако професионалният усет на полицай досега не го бе убедил, то погледите, които двамата мъже крадешком му хвърляха, можеха да бъдат последното доказателство. Не знаеха наистина нищо и щяха да се пръснат от любопитство. Заради това бе и отчаянието в думите на Лензинг. Вместо най-накрая да му кажат за какво по дяволите го бяха извикали, те очакваха да го научат от него.

— Вие сте от полицията в Цюрих, нали? — попита съвсем непринудено Лензинг.

— От Белицона — поправи го Роглер. — Но иначе сте прав. — Защо питате?

— Трябва да е станало нещо страшно важно, щом викат полицай от града.

— Тук съм съвсем случайно — уточни Роглер. — Просто имах намерение да прекарам отпуска си в Аскона.

Твърде късно се сети, че това, което каза, щеше да даде допълнителна храна на потока от мисли, който течеше в главата на Лензинг. Местната полиция бе специализирана основно в работа с измамници, джебчии, със сключващи фиктивни бракове и всякакви подобни „професионални групи“, които се подвизаваха в метрополия като Аскона, която гъмжеше от чужденци. Въпреки това поне три пъти бяха премислили, преди да повикат човек като него от отпуск, за да го помолят за помощ. По-точно, някой им беше заповядал да го направят.

— Сигурно е имало заплаха от бомба или пък атентат, а? — предположи Лензинг. — Терористите вече от нищо не се плашат.

— Може и това да е — отвърна кратко Роглер. Спести си усилието да обяснява, че въобще не е терористичен акт. Просто в такъв случай нямаше да повикат него. В същото време сам се улови, че е любопитен да разбере какво ги очакваше в тъмнината отпред. Може пък всичките истории с полицаи в отпуск да не са чак такава измислица, както смяташе досега. — Далече ли е още?