Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Събуди я болката. Не усещаше какво точно я боли. Милиард острозъби дребни твари се движеха в тялото й, пълзяха по жилите й, ръфаха нервите й. След това — една несвързана, привидно безсмислена фраза: „Ще боли. Силно.“ Някой й го бе казал, някога и някъде, преди милион светлинни години в миналото. Кога, къде и кой — не си спомняше. А може би никога не го бе знаела.

А после друг спомен: едно тясно лице с очи, изпълнени с безумен страх, една… пушка, насочена към нея, натиснат спусък.

Добре, помисли си тя. Спомените й се връщаха. Все още нямаха смисъл и тя не можеше да отличи истинските спомени от това, което вероятно бе резултат от преживяния безкраен кошмар. Но даже само тази нейна мисъл доказваше, че сивата паяжина в съзнанието й започваше да се разпада.

„Ще продължи дълго. Може би дни.“

Тя опита да се раздвижи. Невъзможно. Нищо, сега имаше време. И без това бе по-разумно най-напред да възстанови реда в главата си. За начало най-лесното: Да си спомни коя беше…

Не помнеше даже собственото си име и това я доведе почти до паника — за пръв път, откакто отхвърли оковите на този мъртвешки сън, в който бе изпаднала някога, преди безкрайно дълго време. Изпитваше смътно чувство, че не бе изпаднала доброволно в това състояние и че…

Всичко стана така внезапно, че би изкрещяла, ако бе в състояние да го стори. Една огромна десетопръста лапа на гигантско насекомо разби мислите й и разкъса воала от сива паяжина, който ги бе покрил.

Черити се събуди.

Тя бягаше. Животът учеше пустинниците отрано, как да оцеляват и да преодоляват опасностите. Известни й бяха всички трикове, с които можеха да бъдат отклонени ездачите от вярната следа, знаеше достатъчно хитрини и уловки, за да надхитри даже хищниците.

Днес обаче дузина хищници с мотоциклети бяха по следите й; видяла бе и отпечатъците най-малко на трима ездачи.

Шансът да се измъкне не бе особено голям. Наистина, в момента бе в безопасност, но скалната пещера, в която бе се укрила, й осигуряваше защита за кратко време. Хищниците не бяха глупави, а на всичкото отгоре пещерата беше обитавана от паяк-ловец, това личеше по безбройните малки купчинки кости, които пукаха под босите й крака. Животното нямаше да се върне преди падането на здрача, освен това едва ли въобще би нападнало такъв голям противник, какъвто е човекът. Нет нямаше обаче желание нито сама да се убеди в това, нито да сподели нощния си подслон с това отвратително десетокрако същество, едро като човешка глава. Оставаше й все пак повече от час, преди да се наложи да напусне скривалището си. А тогава…

Тя се приближи предпазливо до изхода на пещерата и огледа отсрещните възвишения. Струваше й се, че трябва само да протегне ръка, за да докосне подножието им. Но тя знаеше, че това впечатление бе измама. Прозрачният въздух тук горе изкривяваше разстоянията. Най-близките хълмове бяха на няколко мили разстояние. Съмнително бе дали и там щеше да бъде в безопасност — наистина, ездачите никога не влизаха в планините, но напоследък проклетите хищници проникваха все по-дълбоко на юг.

Проклятие, къде направи грешка? Далеч не за пръв път се промъкваше до керван ездачи, за да открадне храна! Защо те устроиха внезапно такава хайка подире й, като че ли бе задигнала златната клозетна дъска на губернатора?

Тя затвори очи и напрегнато се ослуша. За секунда й се стори, че чува далечното бръмчене на машината на хищник, но откри, че това е само внушение. Не — поне в момента изглеждаше, че са загубили следите й.

Ръката й посегна към оръжието, скрито под дрехата й. С болка си припомни, че запасът й от муниции — скачащи червеи — се бе стопил. Оставаха й още само два от тях, освен това от три дни не бе хранила животните и може би оръжието вече въобще не функционираше. С примирение си помисли, че ще се наложи да го осъзнае. Не можеше да си позволи да жертва единия от двата си последни изстрела само за да провери.

Нет се измъкна предпазливо от пещерата, изправи се и се завъртя в кръг. Тук светлината блестеше безмилостно и почти белият пясък на пустинята отразяваше всеки отделен слънчев лъч като огромно огледало. Не биваше да идва толкова на север. Но вече бе попаднала в тази ситуация и абсолютно никого не можеше да обвини за това. Сама се бе подредила така.

Нет отложи тези безсмислени упреци към себе си за по-късно, за по-сигурно се огледа още веднъж на всички посоки и потегли. Бе жадна, но отсреща, в планините, щеше да намери достатъчно вода. Ако успееше да достигне дотам. Много неща говореха за противното.