Волфганг Холбайн: Тъмно е бъдещето

Но имаше ли друг избор?

Тя вдигна решително своя торнистор, прехвърли го през ръба на шахтата и го пусна. Постоя известно време неподвижно, ослушвайки се със затаен дъх, но от дълбочината не дойде никакъв звук. Налагаше се сама да установи какво я очакваше в края на улея.

Черити включи джобното си фенерче, пъхна го под колана си така, че лъчът да е насочен надолу, и предпазливо се надигна над ръба на кръглия отвор. Почуства, че сърцето й започна да бие лудо. Премести се внимателно още напред и погледна в посоката на светлината на фенерчето. Светлинният сноп потъваше някъде на пет-шест метра надолу в мрака. Студена пот покри челото й.

Спускането започна. В началото пътешествието към неизвестността бе бавно, но действително това бе само в началото, след това премина през първия завой и тунелът направи остра чупка.

Спускането продължи може би минута, но бе едно от най-неприятните преживявания в живота й. Пластмасовата материя, с която бе облицован улеят, бе десет пъти по-гладка от леда. Черити крещеше и напразно се опитваше да се задържи някъде, а скоростта й растеше. Като някакъв жив снаряд тя се носеше надолу със седемдесет, осемдесет, може би със сто мили в час.

Най-после спускането в ада свърши. Светлинният лъч на фенерчето, който танцуваше по бялата пластмаса, внезапно изчезна в тъмнината. Крещейки, тя прелетя в безтегловност една безкрайна ужасяваща секунда, като същевременно омагьосана следеше полета на фенерчето, което се бе откачило от колана й и се люшкаше в пространството.

Тогава връхлетя върху нещо.

Ударът бе толкова силен, че почти загуби съзнание, но не беше толкова болезнен, колкото очакваше. Замаяна, остана да лежи няколко секунди, като се ослушваше, преди да се осмели да отвори очи.

Вече виждаше. Не бе толкова тъмно, колкото й се стори първоначално. Лежеше на пода на огромна пещера, чийто сводест таван се издигаше на сто метра, а може би по-високо, над нея. Отнякъде проникваше светлина — ярка слънчева светлина, която прорязваше тъмнината.

Все още замаяна, но без наранявания, Черити се надигна и се огледа внимателно.

Хангарът. Аварийният тунел я бе спуснал точно в хангара за космически кораби на бункерната станция, една огромна пещера, разположена две мили встрани и една миля под самия бункер, на дъното на един естествен каньон. Гигантски и неясни, тя разпозна силуетите на двата космически кораба, които бяха разположени в готовност за старт върху платформите си в задната част на пещерата. Не се чуваше никакъв звук.

Тя се изправи с мъка, едва запази равновесие и тогава си спомни, че нещо бе смекчило удара при падането й. Объркана, тя откри върху какво се бе приземила: не бе нищо друго, освен куп матраци и одеяла, които някой (Стоун?) бе струпал в края на улея на тунела. На едно одеяло личеше златно „С“. Като се наведе и изследва пода, откри засъхнало петно кръв. То изглеждаше много старо и без съмнение бе кръв. Във всеки случай петното не бе отпреди няколко часа, както инстинктивно бе оценявала дотогава преднината на Стоун. Да, това трябваше да е бил Стоун. Вещите бяха от КОНКУЕРЪР. Очевидно той се бе наранил при падането и бе искал да й помогне.

За момент я обзе страх да не открие някъде трупа на Стоун. Разбира се, това бе безсмислица — импровизираната спасителна мрежа, която бе подготвил за нея, показваше, че не се е наранил тежко. Със сигурност се е потрудил доста да извади всичко това от кораба и да го донесе дотук.

Гневът й срещу Стоун отслабна значително, когато разбра, че може би той бе спасил живота й. Все пак не разбираше неговите подбуди за действие — защо, по дяволите, не я бе събудил, щом е бил така загрижен за нейната безопасност?

Започна бавно да събира нещата си — торнисторът бе само на няколко крачки от нея, джобното фенерче бе счупено от удара. Погледна още веднъж двете гигантски космически совалки и реши да премине оттатък и ги огледа.

Но не го направи. Имаше ли смисъл? Не бе в състояние сама да стартира корабите. Сигурно и без това те имаха само стойност на старо желязо. Годините, през които бяха стояли безполезни в очакване на екипаж, вероятно ги бяха разрушили напълно.

Внезапно тя си спомни последната радиограма на Бекър. Той бе казал, че заедно с другите ще я чакат в кораба. Черити нямаше особено желание да се натъкне на труповете им, ако влезеше в КОНКУЕРЪР. Всичко, което се бе случило след нейното събуждане, й приличаше на голяма игра: възбуждаща, зловеща, също така опасна, но някак си несериозна. Но да открие мъртвец — дори само някакъв скелет на петстотин или пет хиляди години — това би направило играта изключително сериозна.