Волфганг Холбайн: Тъмно е бъдещето

— Какво чакаш? — попита този, който я държеше. — Прережи й гърлото.

Ръката на другия посегна към колана, където имаше окачен нож, но се спря.

— Имам по-добра идея — каза той и поклати глава.

— Нямаме време за това — отвърна другият. — Утре можем да имаме жени, колкото си поискаме, а ако Скъдър узнае какво се е случило тук, тогава…

— Защо пък трябва да узнае? — прекъсна го хищникът. — Нямам предвид това, което си мислиш. Не, малката трябва да си плати. Но само с нож ще й бъде леко. — Той се изсмя злобно, обърна се и вдигна оръжието, което Нет бе изпуснала при падането си:

— Ще пукне по същия начин, както Ден. Пусни я.

Мъжът зад нея отскочи ужасен встрани и Нет залитна. Падна на колене, за момент остана неподвижна и се изправи отново. Цевта на собственото й оръжие бе насочена към главата й.

— Е? — попита хищникът. — Сега ще хленчиш ли?

— Не — отговори Нет и се хвърли към него. Спусъкът на празното оръжие щракна бързо два пъти последователно и очите зад черната кожена маска се разшириха от изненада, когато хищникът осъзна, че в ръката си държи само едно безполезно парче дърво. Нет не му остави време да извади собственото си оръжие, а удари с всички сили. На едно място, където и хищниците бяха особено уязвими.

Той изпъшка, изпусна оръжието и се преви. После бавно и без звук падна на колене. Половин секунда по-късно политна назад, след като Нет му нанесе удар с коляно в лицето.

Но шансът отново й изневери. Тя чу шум зад гърба си, обърна се светкавично и видя как третият замахва с юмрук към лицето й.

Ударът я свали на земята. Тя простена, инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, и се преви от болка, когато хищникът я изрита отстрани. Разбра, че сега вече ще я пребие до смърт.

Но внезапно някъде зад нея прозвуча ясно металическо щракване.

— Престани! — изрече един строг глас. Изумен, хищникът замръзна за момент.

После се изправи, объркан се огледа диво наоколо и замахна отново с крак.

Изтрещя изстрел. Нет видя оранжев пламък с големината на човешка длан, който проблесна от сенките, и в същия момент нещо разпръсна пясъка между краката на хищника.

— Казах, престани — продължи гласът. — Или си глух, приятелче?

Чуха се стъпки. Нет се надигна мъчително на лакти, стенейки изви глава и едва сподави надигащия се отчаян вик.

Една висока, стройна фигура бе излязла от тъмнината. В ръка държеше някакво странно оръжие с къса цев, което бе насочено заплашително към хищника.

Видът на непознатата доведе Нет едва ли не до полуда. Не друго, а необикновеното облекло на странната фигура и неестествено бледият, почти бял тен на лицето, което се открояваше даже на светлината на огъня, я смразиха до мозъка на костите.

„Боговете наистина си играят жестоко с мен“ — помисли си тя с огорчение. Това не бе спасение — прогонвайки дявола, бе дошъл сатаната.

Пред нея стоеше една подземна!

Това бе 10 000 волтов електрошок, който порази душата й и заличи нещо в нея. Смяташе, че е подготвена за всичко, и докато изкачваше хълма, бе обмислила различни възможни ситуации.

Пътят се оказа тежък, но въпреки това единственият, който изглеждаше възможен. Каньонът, в края на който бе огромната врата на хангара, бе дълъг няколко мили и не водеше практически доникъде, освен до една малка гола равнина. Тя трябваше обаче да върви в противоположната посока, на юг, като прехвърли билото на хълма, под който се намираше бункерът.

Сега вече почти съжаляваше, че пое този път. Поразена, Черити гледаше пейзажа, който се простираше долу, осветен от загасващата дневна светлина. По-рано, преди няколко вечности, тази местност бе една от най-плодородните в Съединените щати, а сега…

Мислено тя бе проиграла всевъзможни варианти, очаквала бе както осеян с кратери пейзаж, така и радиоактивно излъчване, но не би могла, преди да си представи тази безутешна, кафява равнина, която се простираше до хоризонта. Нищо не растеше на тази изгорена земя; тук и там се забелязваха грозни черни петна, където земята се бе превърнала в напукано стъкло. Въпреки че вече се спускаше мрак и температурата рязко падаше („Сигурно сега е есен, а може би зима“ — помисли си неволно). Тя чувстваше зноя, който денем превръщаше тази земя в огнена пещ.

„Велики Боже, какво се е случило тук?!“

Спомените й се върнаха ненадейно. Спомни си синьобелите огнени слънца, които отново и отново проблясваха някъде на север, тътена и разтърсването на земята, мириса на дим, който висеше във въздуха, избликващите гъби от пламъци и жарава, които бяха погълнали нощта. Със закъснение и с подобаващия ужас тя се сети да погледне своя Гайгеров брояч. Стрелката се отклоняваше леко; радиоактивността бе повишена, но под опасната област. Или бомбите са били хвърлени доста по-далеч на север, отколкото бе предполагала, или бе изминало много време оттогава.