Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Тя прибра уреда, завъртя се в кръг и реши да продължи по пътя, който вече бе поела. Планините изглеждаха така, както са изглеждали преди двеста или триста милиони години, но й се стори неразумно да поеме напосоки нагоре.

Не бе направила и две крачки, когато видя огъня.

Той гореше някъде на половината път до билото на хълма, недалеч от някогашния вход на бункера. Внезапно забеляза и ярката светлина на фарове; три, четири, пет, които като някакви пияни светулки танцуваха около огъня, после се заклатушкаха надолу по склона. Значи тук все още имаше живот.

„Някой или нещо, който търси някого или нещо“ — помисли си Черити с ирония. Това бе пълното и единственото описание на ситуацията. С въздишка тя пое нататък.

Пътеката нагоре по склона бе трудна. Снаряжението й тежеше и скоро се задъха. Все още не бе в добра форма. Стъмни се далеч преди да достигне до огъня. Нощта бе странна: различна от всички нощи, които бе преживяла дотогава. Небето бе невероятно ясно, звездите изпращаха бледата си светлина надолу към Земята. Бе тихо, като че ли животът бе изчезнал от тази част на планината.

Като се приближи до огъня, Черити продължи движението си по-предпазливо. Вятърът донесе гласове; значи в този пустинен свят все още живееха хора. Въпреки това тя се спря, огледа се с търсещ поглед и се отклони от пътеката, за да се приближи отстрани към лагера. Продължи още по-предпазливо.

Пред нея се водеше бесен ръкопашен бой. Черити не можеше да различи много на трептящата светлина на пламъците, но й се стори, че са трима — две фигури в плътно прилепнали, черни кожени униформи, които държаха една млада жена и разярени й викаха нещо. Една трета фигура в черно кожено облекло лежеше неподвижно на няколко метра от тях.

Черити освободи предпазителя на оръжието си и отново се огледа. Картината бе толкова странна, че в първия момент сериозно се запита дали не сънува. Двете фигури в черна кожа изглеждаха като правнуци на Лудия Макс. Облеклото им бе изпокъсано и поправено с малки парчета кожа и метал, лицата им бяха скрити под кожени шлемове, а под тях носеха допълнително черни маски. И като допълнение на картината, от другата страна на огъня бяха спрени три тежки мотоциклета.

За момент тя си пое облекчено дъх. Тук имаше мотоциклети, значи не бе попаднала много далеч в бъдещето — поне не осемстотин осемдесет и осем години, както се бе опитал да й докаже компютърът на нейната камера. Двете фигури обаче не събуждаха особено доверие. Докато единият държеше момичето, другият й нанесе звучна плесница.

Черити вдигна оръжието, но все още се колебаеше. Момичето бе много младо, на не повече от двадесет, с късо подстригана тъмна коса и тясно, но енергично лице. Съвсем инстинктивно Черити взе нейната страна. Но на земята лежеше неподвижният (и може би мъртъв!) мотоциклетист, затова бе по-добре да продължи да наблюдава, преди да се намеси.

Единият от двамата мъже вдигна някакво оръжие и го насочи към момичето, докато другият панически се отдръпна. Черити насочи нощния оптически мерник на автомата си към десния крак на единия и показалецът й леко допря спусъка.

Не се наложи обаче да стреля. Момичето далеч не бе така безпомощно, както изглеждаше досега. Вместо да побегне, то спокойно приближи към мъжа и с крак му нанесе удар между бедрата. Той се свлече, но вторият скочи, нанесе на младата жена удар в шията и я ритна отстрани, докато тя падаше.

Черити излезе с решителна крачка от укритието си и умишлено щракна предпазителя на автомата.

— Престани! — извика тя високо.

Мотоциклетистът замря, но само за момент. След това замахна за нов, още по-яростен ритник към падналото момиче. Черити въздъхна, прицели се бързо и изпрати един единичен изстрел в земята точно между краката му.

— Казах, престани — повтори тя чувствително по-твърдо, отколкото първия път. — Или си глух, приятелче?

Бавно, с насочено оръжие, тя излезе на светлината на огъня и със заплашително движение накара мъжа да отстъпи крачка назад. После се наведе над момичето, без обаче дори за секунда да изпуска от погледа си подобието на Лудия Макс.

Момичето се надигна на лакти и я погледна ужасено. По брадичката й се стичаше кръв от разбитата долна устна. Тялото й трепереше.

— Не се страхувай, малката — каза Черити. — Той няма нищо да ти стори. Добре ли си?

Нямаше представа дали момичето въобще разбираше думите й, но се надяваше, че поне ще усети успокояващия тон и усмивката, с която ги придружи.