Волфганг Холбайн: Тъмно е бъдещето

Измина известно време, докато Черити разбере какво има предвид Скудър.

— Ти искаш…

— Да те придружа, да — прекъсна я „хищникът“.

— И аз също — присъедини се към него Гурк. — Всички вие сте побъркани, но поне с вас човек никога не скучае.

Върху огромната седалка на мощния „Харли Дейвидсън“ фигурата на Гурк изглеждаше смешна, загубена като дете, което се е настанило удобно в скута на някой великан и сега не знае какво въобще да прави там. Той се усмихваше, но този смях не беше искрен и по всичко личеше колко неловко се чувства той в кожата си.

Черити му се усмихна окуражително, обърна се към собствения си мотоциклет и зачака Нет да седне, преди тя да се качи при нея.

Протегна автоматично ръка към бутона за запалване, но не извърши движението докрай. Повече от минута не успя да направи нищо.

Вдигна много уморено поглед, огледа се наоколо и накрая забеляза насреща си една облечена цялата в черно фигура със широки рамене, която пресичаше площада и се приближаваше към нея.

Гледката беше зловеща. Една от къщите все още гореше и пламъците сякаш обливаха с кръв черната кожена униформа на Скудър. Сега той повече от всякога напомняше на Черити за индианец — и не само заради архаичния лък, който носеше на гърба си редом с лазерната пушка. Тя рядко бе срещала мъж, който така… да, да се държи така гордо като него, въпреки всичко, което му се бе случило в последните часове.

— Готови ли сте? — попита Скудър, след като се приближи.

Черити кимна, но не отговори веднага. Погледът й отново се плъзна по улицата и отново я побиха тръпки, когато погледна бойното поле. Хората на Скудър бяха откарали мъртвите и ранените, но тя знаеше, че бяха ужасно много.

— Съжалявам — каза ненадейно тя.

— Не трябва — усмихна се нежно Скудър. — И да не беше дошла, пак щяхме да действаме по същия начин.

Черити му вярваше. Но това не променяше чувството й за вина.

— Даниел направи грешка — продължи Скудър. — Повярва, че сме негови роби, както тези подобни на насекоми създания. Но ние не сме такива. „Хищниците“ не слушат никого, освен самите себе си. Раул би трябвало да знае това. Достатъчно живя между нас.

— И какво ще правите сега? — попита Черити.

Измина известно време, докато Скудър отговори.

— Не знам — призна той. — Смятам първо да изчезнем. Някои ще се присъединят към Марк и подземните му, а други… — Той вдигна рамене. — Барт и няколко от момчетата питаха дали няма да искате да ни придружат. Аз нямам нищо против. А ти?

Черити разтърси глава. Скудър я беше объркал. Не създаваше впечатление за човек, който е изгубил всичко. „Естествено, че не“ — помисли си тя нервно.

— Скудър…?

— Да?

— Ти… не трябва да идваш с нас — каза тя. Внезапно й стана трудно да говори. — Ние с Нет ще се справим сами.

— Глупости — възрази Скудър. — Няма да можете. Ти дори не знаеш къде искаш да отидеш.

— Тези бунтовници, за които говореше Найлс…

— Без мен няма да можеш да намериш нищо — прекъсна я Скудър. Той се качи на мотоциклета си, наклони го и включи двигателя. — А освен това има нещо, което бих желал да направим заедно с теб.

— Така ли? — погледна го Черити изпитателно.

Скудър се усмихна.

— Не е това, което си мислиш. Във всеки случай не само това.

Той бръкна в джоба си, после извади ръка и пусна нещо в протегнатата ръка на Черити. С изненада тя установи, че това беше нейният часовник.

— Старецът имаше право като разказваше, че мороните са забранили да се измерва времето — каза с усмивка Скудър. — Но аз намирам това нещо за съвсем практично. Какво ще кажеш, да опитаме отново да въведем календар на тази планета?

— Само ние двамата? — попита с недоверие Черити.

Скудър се засмя, но не отговори, а включи на скорост и потегли толкова бързо, че зад него Гурк нададе вик на ужас.

А след няколко секунди го последва и Черити.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5716

Издание:

Волфганг Холбайн. Тъмно е бъдещето

Немска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Елена Николова

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954-17-0062-4